Госпожа Алашка беше изключително притеснена. Макар мъжът й да се държеше непринудено-нахакано като всяко ченге с повече от десет години стаж, тя се беше вдървила като стара бисквита и на два пъти изтърва солницата в раците с майонеза. От трима им само Варка се чувствуваше истински добре — мажеше си филията с изплезен език, а когато отпиваше от сухото шампанско, по лицето й пробягваше тръпка на сладостна нирвана.
Сервитьорите кръжаха край нас като мухи край задник на кон — търпеливо очакваха отвърстието да заработи и да получат своето. Гледах да ги държа на разстояние — не обичал ледените им мутри, зад които бясно се въртяха цифрите на калкулаторите им. Те уж за минута изчезваха, но после отново се връщаха на рояци.
— Благодаря. Засега ни оставете — принудих се да кажа накрая и те се оттеглиха с оскърбено жужене…
Перо Алашки бе зачервил нос и се опитваше да води светски разговор.
— Е, разкажи ни сега как се живее в Париж. Нека го чуем от първоизточника.
Казах им, че се живее добре, стига да имаш пари и да знаеш за какво да ги харчиш. Това обаче не ги удовлетвори.
— Разкажи ни нещо по-интересно, за града, за обстановката.
Тогава им разказах, че там се намират Айфеловата кула, Триумфалната арка и Плас Пигал. Добавих още, че през града тече реката Сена, по която има много мостове, които свързват единия бряг с другия. Видях, че това го заинтересува, затова добавих, че уличното движение е много натоварено, че в магазините има най-различни стоки и че е трудно да се каже кои са повече — мъжете или жените. Завърших с любопитния факт, че в Лувъра се намира Мона Лиза, пред която преминават по хиляда японци в секунда. Последното разсмя Варка и красивите й остри зъбки издрънчаха в кристалната чаша.
— Трудно ли е за една жена да си намери работа? — попита съпругата на моя съученик и ме погледна загрижено като отговорна феминистка деятелка.
За момент се замислих и Перо ме изпревари.
— Зависи къде. На Плас Пигал е лесно — той изгледа жена си като изпечен сводник.
— Грешиш — поправих го, — там е най-трудно.
Бях изпил две чаши вино и главата ми се по-замая. Сърцето ми ускори ритъма си и по челото ми взе да избива пот. Лошото на килограмите ми беше, че ги мъкнеше един-единствен човек. А на диетите ми — че краят им винаги беше чествуван с продължителни пиршества. Крайно вре-ме беше да се заема сериозно с теглото си, ако не исках преждевременно да легна в сандък, нескопосно направен от съединени два. Все пак надежда имаше и тя беше в това — да се препитавам единствено с предлаганото по магазините.
Махнах на един келнер и веднага дотичах трима. За да отпъдя обсебилите ме тягостни мисли, поръчах вечеря като за цял взвод. Дамите ни се отправиха към тоалетната — едната като антилопа, другата като кон с букаи — и ние с Перо Алашки останахме насаме.
В гимназията с него бяхме просто добри познати. Никога не сме си споделяли младежките си похождения, нито пък глава до глава сме чели за изпит по математика. След двайсет години се бях обърнал за съдействие към него не от преклонение към интелекта му, а защото в бранша познавах единствено него. Човек може да си купи от пазара само това, което го има.
— Не съм ти казал — започнах, — но се върнах тук само с една задача. Преди години баща ми беше наклепан за несъществуващи финансови злоупотреби и това го докара дотам да завърши живота си с инжекции морфин. Майка ми не живя дълго след него — и тя си отиде. А сестра ми прокле родината си и замина на другия край на земното кълбо.
Перо мълчаливо сръбваше от чашата си и ме гледаше далеч не вече с хашлашкия си поглед. Може да не беше Спиноза, но веднага се досети накъде бия. Не знаех дали ще клъвне, но бях длъжен да го убедя.
— Човекът, който разката фамилията на всички ни, е жив и здрав и навярно сега си пие уискито на два-три километра от тази маса. Вярвам, можеш да си представиш какво изпитвам в този миг!
И наистина, обля ме вълна на такава ярост, че ако не бях свил юмрука си до болка, може би щях да сцепя масата на две.
— Баща ти беше ли реабилитиран? — попита той някак неуверено.
— Беше. Дори искаха да му върнат партийния билет, но той им каза да си го заврат отзад. Защото го караха да напише м о л б а, че желае отново да бъде приет в партията!
Перо изпусна тиха въздишка и нищо не каза. Жените щяха да дойдат всеки момент, затова не трябваше да се бавя.
— Върнах се в България, за да му видя сметката. Знам, че през всичките тези години той е натрупал достатъчно черни точки, за да пукне в панделата. Искам обаче твоето съдействие и твоята дискретност. Защото нито твойта служба, нито колегите ти ще изпипат така нещата, както аз ще ги изпипам.