Този път метаморфозата беше още по-завладяваща. Навярно само господ-бог би могъл да си позволи по-интересно развлечение, ако някоя вечер си пуснеше на видеото ускорения запис на сътворяването на човека от кал. Устата на Жоро се затъкна, веждите му се заиздигаха нагоре, клепачите му затрептяха като на Стан Лоръл миг преди да се разплаче и бубунестата му глава се изнесе напред като у костенурка, подушила мляко.
— Ъ-ъ, такова… много мерси.
— Няма нищо — вдигнах куфара и го понесох към дворчето.
— Ъ-ъ, друга… господине, аз имам телефон!
Спрях се. Той дотича и ми връчи някакво бяло картонче. Щях да падна — беше визитна картичка, няма шега. Мушнах я в джоба си и му подадох ръка.
— Това е добре. Благодаря ти още веднъж. Лека работа!
Сподирян от грейналия му поглед, се затътрих към пещерата на входа. Е, блудни сине, ето те на крачка от дома! Колко бяха стъпалата до първата площадка — седем или осем? Девет — забравил бях и за малко да се пребия. Изкачих се на втория етаж и извадих запалката и ключовете. Старата месингова табелка с фамилията на покойния ми баща блесна и ме приветства.
Вкарах куфара в хола, открих зелено пънче от дебела свещ и на оскъдната му светлинка се наместих в старото кресло. Пламъчето потрепваше, сенките на вазичките и статуетките подскачаха върху стените в странен танц. Запалих цигара, за да пропъдя миризмата на влага и вехти мебели, и зачаках да пуснат тока. Докато чаках, под клепачите ми няколко пъти нахално се вмъкваше искрящото видение на Шан з’Елизе с грейналата в дъното и Триумфална Арка.
Десет дни по-късно същият този хол беше неузнаваем. Прясно измазани в бяло стени, гълъбово-сив мокет, няколко лъскави осветителни тела, стъклена масичка леки кресла, канапе — всичко блестеше от чистота и ухаеше на боров освежител. Няколко живописни платна — от двама французи, един луд швед и една японка — караха погледа почтително да се премества от вратата към прозореца, украсен от текстилно перде и от тънки като цигарена хартия щори.
И все пак, надявах се, най-голямата украса на помещението не беше нито шведът, нито тръбното бюро с компютъра, вентилатора и телефона, заемащи ъгъла до прозореца, ведно с младия фикус. Защото до тях, пред тях или, най-точно, сред тях пламенееше едно ярко рижо петно, сякаш оживял от картина на Ван Гог слънчоглед, с две тънки бели стъбла, облакътени на бюрото, и други две — дълги и тънки, кръстосани елегантно под стола.
Варка, моята прясно назначена помощничка, беше на двадесет и три години, но изглеждаше на осемнадесет — и тъкмо заради тази измамна разлика от пет години я бях монтирал в дъното на хола си. Дъщеря ми Жизел беше също на осемнайсет. Да вижда в помощничката си собствената си дъщеря ми се струваше най-сигурната гаранция за самотен мъж срещу евентуалната му глупост. Едно от нещата, от които бях решил да се предпазя, бе, излитайки от кафеза, да не кацна пред ловна двуцевка.
Бях я открил случайно на Централния пазар, докато пълнех една голяма торба с есенни плодове и зеленчуци. Тя крачеше между сергиите като сънена блатна птица, цялата в черно, и мързеливо хрупаше ябълка.
— Един портокал повече ще ви отива — закачих я пътьом. — Заради косата.
Тя спря да дъвче и ме огледа от глава до пети.
— Да не би да имаш дръвче на балкона? — попита любопитно и отхапа от ябълката.
Що ли ми трябваше да я занасям, помислих си и се чудех как да се измъкна с достойнство, когато тя ненадейно ми предложи помощта си.
— Дай едната дръжка, ако искаш. До ъгъла.
Почувствах се глупав, плешив дебелак, какъвто без съмнение в този момент и бях. Усмихнах й се вежливо, давайки й да разбере, че само съм се пошегувал. Тя обаче беше добила изведнъж делово изражение и, сбърчила вежди, понесе своя дял от товара. Тази нейна решителност не се изплъзна от погледа ми.
— Работите ли някъде? — попитах я, колкото да поддържам разговора. И друг път се бях улавял, че с млади момичета това беше един от задължителните ми тъпи въпроси. Навярно беше също толкова идиотско, колкото да политаш заиграло се дете дали не му се спи. Но този път, стори ми се, във въпроса ми имаше смисъл.
— Защо, трябва ли? Просто си ям ябълка.
Както и предполагах, постави ме точно на мястото ми. Зачаках мига, в който щяхме да стигнем ъгъла, да й благодаря и с облекчение да я изоставя. Плахо проблесналата идея да я наема в бюрото си ми се видя, меко казано, инфантилна. Как така ще се довериш на първата безделничка, шляеща се из пазара, и ще претендираш, че си един печен работодател!