Намерих административната сграда и потърсих директора или някоя друга клечка, конто да ме упътят откъде да получа информация. Не исках да размахвам картата си като ветрило пред носовете им и се опитах да привлека вниманието на неколцина, като само казвах по едно „извинете, може ли…“ Ала мъжете и жените в бели престилки ми хвърляха по някой сразяващ поглед, сякаш ми викваха „ей, стой настрана, да не те натикаме пак зад решетките!“ и аз взех да се отчайвам.
Издебнах едно дребно, живо човече, което пердашеше с танцова стъпка из коридора, явно следвайки ритъма на мелодията, която бръмчеше в главата му, и с последна надежда му преградих пътя.
— Извинете, господине… може ли за момент?
Човечето се спря на сантиметри от мен — единият крак обтегнат назад, другият — приклекнал напред, разпери ръце като мосю д’Артанян и с лек, поклон ме приветства.
— Както обичате, моля?
— Необходими са ми сведения за една пациентка, лежала при вас преди дванайсетина години. Откъде бих могъл да ги получа?
Човечето отстъпи една крачка, сменяйки краката и положението им, и вирна глава да ме огледа. Почувствах се като Айфеловата кула, само че не толкова железен. Погледът му ме накара да се изпотя.
— Простете, а вие какъв се явявате?
Зарадвах се, че най-сетне мога да покажа някому картата си и я издърпах. Той заби нос в нея и се насладих на лъскавото му теме, оградено с венец от бял старчески пух.
— А защо е на конец? — попита той, обзет от неочакван интерес, и отново впи в мен игривите си очи.
— За да не се загуби — отвърнах глупаво като първолак.
— А-а-а — лицето му се проясни и грейна сияйно насреща ми, — разбирам. Вие сте разсеян, затова!
— Как да ви кажа — измънках и прибрах документа си. — Случва се…
— Да, да, да! В наше време е пълно с разсеяни хора. Можете да ги срещнете навсякъде — по улиците, по градинките, в магазините, в болниците… Да, да! — Сянка падна на челото му и две-три бръчки го набраздиха. — Каква беше тази карта?
— Ами… служебна.
Измъкнах я отново и я поднесох под очите му. Той пак се втренчи в нея.
— Да, да — закима и кима така около двайсет секунди, след което ме плесна по ръката. — Приберете си я. Нямам очила.
— Вижте, господин…
— Професор Шиндов. А вашето име, моля?
— Дяков. Любомир Дяков.
— А, Дяков! Да, да, да. Откъде е вашата фамилия?
— От Пловдив — въздъхнах. — Дядо ми е от този край, а по-назад — не знам.
— А, от Пловдив, значи. Филибето. Да-а… Дяков. И какво искате от мен, млади човече?
Две руси госпожици в бели престилки се бяха спрели край нас и чакаха да млъкнем, за да се обърнат към събеседника ми. Изпуснех ли го, язък за барута.
— Не може ли да влезем за минутка в някоя стая? Да ви обясня по-подробно.
— Да влезем в стая. Защо? — Преди да повторя аргумента си, той вече бе разперил ръце към госпожиците. — Какво има, гълъбици мои? Искате да се пореем заедно из простора?
Двете се закискаха, а аз се приготвих да се измъкна от новия безплатен спектакъл. Професор Шиндов обаче забеляза маневрата ми. Лицето му изведнъж стана строго като на учител, усетил, че зад гърба му се плезят.
— Къде? Я стойте тук! Изчакайте ме пет минути. Хайде, гълъбици, нагоре във висинето! — разперените му ръце се хванаха за коланчетата на кръста им и той ги забута напред по коридора.
Облегнах се на стената и си пожелах да напусна тази сграда по възможност в душевно здраве.
Професор Шиндов се появи не след пет, а след двайсет и пет минути. Този път обаче беше значително по-сериозен, ако това означаваха свъсените вежди и бученето откъм устата му, в което различих мелодията на „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми…“
— Елате! — замахна той към мен като със сърп и хлътна в стаята, до чиято врата досега бях стърчал.
Последвах го вътре. Той със скок се озова на стола зад бюрото, постави двете си ръце протегнати напред и ме загледа с очакване, сякаш ей сега щях да извадя брадва и да му ги отсека.
Отворих уста, но той ме изпревари.
— Ченге си, нали?
— Да… може да се каже.
— Веднага познах — той плесна едновременно с двете си малки длани върху бюрото. Звукът беше силен като от падането на два кибрита. — На кого служиш?
Съжалих, че го бях последвал в обителта му.
— Частен детектив съм. Струва ми се, обаче, че сте много зает. Благодаря ви и извинявайте — хванах дръжката на вратата и я отворих.