— Почакайте, госпожо — рискувах да я хвърля окончателно в паника. — Била е тук вчера следобед, купила ми е плодове. Когато се върнах от града, не я заварих. Реших, че е бързала, затова не ме е дочакала. Оттогава я няма.
— Ох, божичко. Ама къде е тогава?
— Само спокойно, моля ви се! Друг път случвало ли се е да не се прибира?
— Случвало се е! Точно затова се притеснявам! От време на време й става нещо и изчезва от къщи. Не я знам къде ходи, нито с кого!
— Тогава нека изчакаме малко. Може пак да… За колко време изчезва?
— По два-три дни я няма! А през това време, питате ли ме!…
— Успокойте се, госпожо! Имате ми телефона и аз вашия. Ще държим връзка! Вярвам, че скоро ще се върне!
— Аз съм на работа!
— Добре, дайте ми служебния си номер.
Записах го, обещахме си да се чуем по-късно и затворихме. Изпитвах неясна тревога, макар и не много голяма. Снощната заплаха по телефона ми се струваше попресилена. Някой упорито изпробваше нервната ми система, но засега само с общи приказки. Изчезването на Варка една ли беше плод на действията на този неизвестен някой. Ако я бяха отвлекли, щяха да го кажат.
Не можех да направя друго, освен да си върша работата и да чакам. Направих си един подобен на снощния сандвич и се обадих в „Балкан“ да попитам кога има самолет за Бургас. Отговорът беше — всеки ден. Чудесно. А мога ли да резервирам един билет за утре? Откъде се обаждате? От къщи. Тогава не може. Елате тук.
Извадих стария си чадър, облякох си шлифера и се гмурнах в есенния дъжд. Бюрото на „Софийска комуна“ се оказа в ремонт, тъй че докато стигна до Двореца на културата, крачолите ми бяха натежали като оловни кюнци. Усмихнах се с цялото си френско възпитание на високата униформена блондинка и името ми потъна в паметта на компютъра, а аз получих билет за седем сутринта на следващия ден.
Опитах се да хвана такси, но не успях. Прежалих се и крачих до театър „Ателие“. Касиерката ме изгледа над очилата си като бабата на Червената шапчица, решила да глътне вълка, преди той — нея. Изтръсках чадъра в краката си и пуснах отново в ход чара си.
— Добър ден, госпожо! Не знам към кого да се обърна… Случаят е малко личен и, така да се каже, деликатен. Аз съм роднина на Димитър Боцев и идвам от чужбина. Бих искал да науча повече подробности около неговия живот — подсмърквах с достойно за мястото усърдие, — и за неговата смърт.
— Така ли?! — изрече бабата на Червената шапчица и аз не разбрах това въпрос ли е, радост или възмущение. Тя се надигна в тясната си кабинка и близо пет минути сумтя и се оправя. Накрая отвори вратата, измъкна се навън и ме огледа. — Роднина сте му, казвате! Пхе! Сега разбирам къде е отишла силата на рода ви.
Бабата имаше чувство за хумор, което беше неблагоприятен факт. Той означаваше наблюдателност, а аз не исках да бъда разобличен.
— Тези дни си дойдох от Париж — казах кротко. — Не съм си бил тук петнайсет години. Чичо Димитър е далечен братовчед на баща ми и аз съм го виждал само веднъж като дете… След толкова време, разбирате, хората се пръскат. А роднинските чувства се засилват.
— Да, така е — съгласи се тя, покима с глава, после ми протегна ръка. — Ами, мойте съболезнования! Отиде си вашият роднина. Лоша работа, такава смърт… Ето, вижте там некролозите.
Тя ме съпроводи до дъното на коридора, където до пъстрите афиши като две жалки кръпки се мъдреха два еднакви чернобели листа. Бяха без снимка, съдържаха нормалните за подобен документ лигави баналности и бяха подписани: „От колегите“.
Отново имитирах нещо като подсмърчане.
— Горкият чичо! Така и няма да го видя!
Всъщност с изненада си помислих, че това бяха първите некролози, които срещах залепени някъде. Нито в Драгалевци, нито при жена му имаше следа от тях. Почувствувах леко състрадание. След по-малко от два месеца споменът за този нещастник не фигурираше на бог знае колко места.
— Вие богат ли сте? — попита касиерката, след като се обърнах към нея.
— Защо?
— Да му вдигнете един паметник на гроба.
— Няма ли близки?
— Е, всеки има някакви. Но често пъти само така се наричат, а всъщност…
— Знам от татко, че е бил женен.
— Беше. Защо не потърсите жена му?
— Не знам къде живее. Чух, че къщата в Драгалевци е необитаема.
Тя сви рамене и се загледа към вратата, където млада двойка се колебаеше дали да влезе. Носовете им се допряха до стъклото, огледаха фоайето и нас, след което се прегърнаха и си тръгнаха.
— Предполагам, имал е приятели тук?
— Силно казано — сряза ме тя. — Беше голяма драка… лека му пръст! Сигурно познавате характера му.