Спрях да дъвча и лекичко се огледах, за да разбера тя ли бе казала това. Нямате кой друг да е. Поднових с усилие дъвкателния процес.
— Свястно момче е — защитих го. — Добър работник. Само не е много дисциплиниран Като го стегне шапката, и току изчезне някъде. Иди го търси из цеховете.
— Че той и тук тъй правеше Дойде още първата вечер. Забелязах го, щото косата му беше ей дотука — тя посочи малко над гърдите си. — Заприказва ме, комплименти… На другия ден пак идва. После изчезна за няколко дни — никакъв го няма. И изведнъж хоп — пак цъфна и взе да ме навива. Ама аз такива, дето се усучат край теб, пък после подгонят курвите по плажа, не ги бръсна… Е, излизахме една вечер, ама толкоз.
— Каза ли къде е бил?
— Оправдаваше се. Ходил си до София, не знам какво си… Лъжец!
— Кога точно беше това?
— Ами кога… август. Няколко дни, след като пристигна. Не помня датите.
Доядох последното месце, оставяйки гарнитурата на готвача, и измъкнах „житана“. Почерпих благочестивата си компаньонка и сам запатих. Погледът ми падна върху една хлебарка, която се измъкна от някаква дупка в перваза и заситни по дължината на стената. Никога не бях виждал толкова целенасочено насекомо. Само след секунди друга дупка я погълна и аз разтърках очи, съмнявайки са дали наистина я бях видял.
— Значи, тоя Лонгозов какво — страхува се да не го махнат?
— Подлога — отсече тя. — Преди се слагаше на партийците, а сега му се привиждат само седесари.
— А вие от кои сте?
— Не ме интересуват никои. Важно е да има в чиниите. А то на, вижте — и вий не го ядете.
Усмихнах й се лъчезарно. Тя се изненада, поклати глава, после също се усмихна, дарявайки ме с жълтевината на изгорелите си от варовитата вода зъби.
На минаване край пощата се обадих в София. Майката на Варка я нямаше в службата, а у дома им беше Стефчо, братчето й. Връзката беше лоша и трябваше да питам десет пъти, додето науча, че Варка не беше се появила.
— А ти не си ли на училище? — полюбопитствах накрая раздразнен.
Сега той ме чу от раз.
— Стачкуваме! — извика и връзката прекъсна.
С помощта на изобретените от финикийците знаци убедих един мързелив таксиджия да ме закара до Бургас. В замяна той така ми наду главата с гръцките си записи, че цяла вечер във влака за Пловдив дрямката ми бе изпъстрена от видения за танцуващи сиртаки и чупещи чинии младежи с продълговати глави.
Пристигнах към единайсет, разглобен от дългия път, и друго такси ме стовари пред „Новотела“. По подобен начин се сдобих със самостоятелна стая, успях да изкопча от броящия вече парите си келнер една залоена пържола, взех си душ и си легнах. Преди да заспя, се почудих дали утре да потърся роднините си или по най-бързата процедура да си свърша работа и да се прибирам в София. Реших да го реша сутринта и с болки в кръста заспах.
На сутринта се събудих нов човек. Покрай откаченото в единия край перде зърнах къс синьо небе и на душата ми стана леко като в далечните детски години, прекарани в този район на света. Теглих си една контра, облякох се и след бързо кафе с два сандвича се измъкнах в чудесния есенен ден. Докато се оглеждах за такси, реших оставената от снощи дилема — никакви братовчеди и подобни нежности. Имах правото поне веднъж да се насладя на този град без лепкавата обич на роднините, караща ме да се чувствам като муха на мухоловка.
— Антон Минев двадесет и седем — казах на шофьора, след като дълго си ръкомахахме кой при кого да дойде. Би той. — Знаете ли къде е?
Той си бръкна в ухото, натискайки там вероятно таен бутон за информация. Когато си извади пръста, отговорът бе изплют.
— Да.
Газ — и колата му задудна със спуканото си гърне из павираните улички.
Колкото и да беше необичайно за делничен ден, вместо да яха някоя бетонна греда на петдесет метра над земята, електроженистът Иван Мазгалов, моя пора мъж, се мотаеше из дворчето на едноетажната къщичка на посочения адрес в ръката с кофа, в която се оказа, че няма нищо. Когато се приближих на два-три метра от него, видях, че и в главата му не бе останало много. Вонята на гнили джибри и тютюнев катран, лъхаща от устата му, можеше да убие дори човек с противогаз, стига да се приближеше още на крачка. Не рискувах. Той се втренчи в мен с разфокусираните си очи, дълго си припомня кой съм и чак когато ме позна, вдигна безпомощно рамене.
— Кольо, ни мога да намеря бурито — изломоти обидено и хлъцна. Стоеше така здраво върху краката си, че хълцането за малко не го просна възнак. Той размаха кофата като въжеиграч и успя да овладее положението. На лицето му се изписа гордост. — Виждаш ли, нищо ми няма!