Намерих в тефтерчето номера на Перо и го набрах. Чух гласа на жена му, завършващ с досада някакъв разговор.
— … добре, разбрах. Ало?
— Добър вечер, госпожа Алашка. Любоми Дяков е на телефора.
— А-а, здравейте… Как сте?
— Благодаря, горе-долу. Стоя на тъмно.
— А, да, сигурно нямате ток. — На вечерята в „Шератон“ ми изглеждаше по-умна. — При нас няма от девет до десет. Предишния месец бяхме от осем до девет.
Полезни сведения, няма що.
— Перо вкъщи ли е?
— Ами… — паузата, която последва, красноречиво говореше, че се разменят въпроси и отговори с очи. — Няма го. Извикаха го по служба и не знам кога ще се върне. Да му предам ли нещо?
— Не е спешно. Исках да го питам дали някъде не е видял да се продава цаца. Много обичам, а не мога да намеря.
— Така ли! Ами ще му кажа. Значи, няма, така ли?
— Няма, няма. Само някакви едри риби лежат в тавите. Не знам дали да си купя, виждат ми се повмирисани.
— Тъй ли… Какво да ви посъветвам, и аз не знам…
— Нищо. Поздравете го. Всичко хубаво!
Тъкмо се върнах в креслото и телефонът отново иззвъня. Аз гоня, ти гониш. Този път гласът беше тънък като на зайче с розова панделка.
— Добър вечер. Господин Дяков, моля?
— На телефона.
— Обаждам се във връзка с обявата. Търсили сте да купите часовник „Ролекс“.
— Да — оживих се. — Предлагате ли?
— Предлагаме. Но срещу валута, както сте написали.
— Срещу валута, разбира се.
— И още тази вечер Защото имаме и други клиенти, не сте само вие.
Това последното не беше много за вярване. Не ми харесваше и спешността на сделката, но нямах голям избор.
— Добре, къде да се видим?
— Елате пред бара на Парк-хотел „Москва“ в осем и половина. Аз ще бъда с черна барета на главата, а приятелят ми — с високи червени маратонки. И носете парите.
— Колко?
— Петстотин.
— О’кей.
Аз от своя страна съобщих, че съм висок, слаб и рус и ще бъда с дънково яке. Ако зайчето бе откровено като мен, шансът да се познаем беше не по-голям от този на трима офицери в турска баня. Все пак разчитах на набитото си око. По-иначе стояха нещата с часовника. Ако не беше от моите, никой не ме задължаваше да го купя. Но ако беше, възникваше проблемът да науча как са се сдобили с него.
Потърсих Жоро, но ми казаха, че разнася миризмата на пропан-бутан из софийските улици. Уви, и Варка я нямаше. Трябваше да се явя сам на срещата, а допусках, че ще ми потрябва още някой.
Направих си едно кафе на газовия котлон, преоблякох се, поседях половин час на креслото със затворени очи и понеже имаше време, взех трамвая. Слязох на Съветското посолство, върнах се малко назад и борейки се с трънливите клонки, които ме дърпаха за ръкава, навлязох в гората. В мъглата туловището на хотела се губеше зад рехавите корони, а прозорците грееха с призрачната светлина на аквариум. Излязох на алеята, водеща към бара, и се приближих достатъчно, за да огледам ситуацията.
Пред осветения вход група млади хора беседваха с набития портиер, като по всяка вероятност му обясняваха какъв вонящ стар пръч е, задето не иска да ги пусне. Чувах глъчката, но не и думите. Очаквах дебатите да прераснат в нещо по-материално или физическо, но в този момент една синя жигула с надпис „Народна милиция“ тихо акостира до бордюра и спорът се прекрати. Младежите с презрение се оттеглиха, а портиерът с достойнство закопча сакото на корема си и се прибра вътре.
Почаках още малко и в осем и трийсет и две мъглата роди Крачун и Малчо и ги монтира пред входа. Зайчето се бе оказало честно — баретата стоеше на главата му като загорял тиган без дръжка, а нейният длъгнест приятел, с ръце в джобовете, потропваше, удряйки червените си маратонки една в друга. Излязох от прикритието си и се приближих до тях.
— Някой от вас да поправя часовници?
Момичето обърна към мен наплесканото си без всякаква мярка с грим лице и малката му уста зяпна. Младежът, свил врат в яката си и в кичурите мазна руса коса, ме гледаше смръщено.
— Дай да се махаме — изсъска тя и го задърпа към милиционерската кола, но щом я видя, се спря и ме загледа уплашено.
— Не се бойте, аз съм Дяков. И говорих с вас по телефона преди час и половина — посочих я.
— Нали ти казах — измуча Крачун. — А ти — рус, слаб…
— Така ми каза — оправда се тя. — Нали ми казахте точно това!
— Вярно е. За конспирация. Иначе… — посочих с поглед жигулата.