Той притвори ухилената си уста.
— Не знам за какво говориш. И изобщо не ме карай, моля ти се, да се чувствувам виновен за нещо. Ако има някой, който да ти мисли доброто между тези стени, това съм аз.
— Дай боже — кимнах. — Ще се окаже при аутопсията.
Напуснах охраняваното заведение, без да разбера имаха ли Перовите приятелчета пръст в кражбата на касетката. Нито пък дали случаят с единия от часовниците беше тяхна работа или крадците бяха просто млади келеши. Снощи, преди да заспя, дълго бях умувал над присъствието на милиционерската кола и подсъзнателното си насочване към нея, след като се бях свестил. Представях си как онзи, който ме бе цапнал, се бе върнал обратно в жигулата и бе продължил да имитира разговор по радиостанцията, докато се увереше, че не съм хвърлил топа.
Ала след двайсетина минути в сепарето на „Кристал“ тази версия ми се стори прекалено европейска за хора от типа на анонимния ми доброжелател. Макар да се представи с името Иван Петров, слабият костелив мъж със старомоден сив костюм и изпито лице продължаваше да бъде анонимен за мен — още повече, когато сам призна, че той е само посредник на заинтересованите лица.
— Не се обиждайте, господине, но сигурно сам разбирате, че тези, които ме пращат, имат основание да останат зад кадър. А аз съм упълномощен да разговарям с вас от тяхно име и да вземам собствените решения, когато дойде време за това.
— Да си призная, чувствам се малко като на преговорите във Виена — казах. — Ще пиете ли нещо?
— Не, благодаря. Може само едно кафе.
Подсказах това на сервитьорката и бръкнах в джоба си, за да се уверя, че двайсетолевката, която Жоро ми бе дал, беше на мястото си.
— Е, какво предлагате?
Мъжът се наклони към мен доверително и понижи глас.
— Имаме сведения, че Борис Влаев прехвърля капитали в Южноафриканската република. Сумите са значителни и предполагаме, че щом приключи, той ще напусне страната. В момента Великото народно събрание има грижи с бюджета и с правителството и не му е до това, да следи кой от депутатите с какво се занимава извън него. Новите избори ще са, както навярно знаете, през идната пролет, така че Влаев ще гледа да си опече работата дотогава. Сега използва имунитета си като параван, а после навярно ще замине. Ето защо искаме да го изпреварим и да дадем ход на разкритията още преди да му е изтекъл мандатът.
— Защо се спряхте на мен?
— Защото сте удобна фигура. Първо, връщате се наскоро от чужбина и не сте замесен в политическата борба. Много е важно дискредитирането на Влаев да бъде таксувано не като резултат от тази борба, а съвсем независимо. Второ, вие навярно също разполагате с някакви улики срещу него, каквито ние е възможно да нямаме…
Вторачих се в очите му. Ако притежавах нещо като психологическа проницателност, то тя ми нашепваше, че той говори откровено. Тоест, не те се бяха вмъкнали в апартамента ми. Това стесняваше кръга на заподозрените, но пък вероятността да е работа на Влаев се засилваше. Реших да рискувам.
— От дома ми някой открадна дискета, в която се съдържаха преписи на документи, уличаващи Влаев в различни прегрешения. Как мислите, кой би могъл да го извърши?
Събеседникът ми видимо се разтревожи.
— Как така? Кога стана това?
— Наскоро.
— Уведомихте ли органите?
— Не. Копията не са единствените, така че мен това не ме плаши. Опасявам се обаче да не са стигнали до него.
— Да-а… — проточи мъжът. Сервитьорката ни донесе кафетата и той отпи от своето все така замислен. — Съжалявам. Трябвало е да бъдете по-предпазлив. Имате ли нещо против, ако накараме някои хора да се заемат със случая?
— Имам — казах. Той вдигна учудено вежди. — Смятам, че аз съм достатъчен.
— Ваша работа. Ако размислите, обадете ми се. А сега да се договорим за главното. Съгласен; ли сте да ви свържем с един-двама юристи, с които да подготвите необходимата документация?
Съзнавах, че ако откажа, целият ми досегашен труд можеше да отиде на вятъра. Аз имах неколцина свидетели, които знаех, че щяха да бъдат с мен до дупка. Разчитах и на един стар пловдивски прокурор, приятел на баща ми. Но в този миг се сетих за думите на Перо Алашки — ами ако нещата наистина се бяха променили дотам, че увереността ми се окажеше прекалено голяма?
— Това ме устройва — чух се да казвам. — Фактът, че още някой иска да му види сметката, е само добре дошъл. Имаме обаче едно единствено условие — цялата работа да я изпипам аз. Не за да се правя на началник. А защото се заклех в паметта на баща си и майка си да му съсипя живота със собствените си ръце. Това стига ли?