— М-да — отрони той, после добави по-уверено. — Да, да, разбира се. Всъщност, искаме едно и също. Ние ще ви подпомогнем със сигурни хора, а работата ще я свършите вие. Поне за пред обществеността.
— Не за пред обществеността, господине, а пред… — показалецът ми щръкна и посочи тавана.
— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи той. — Това имах предвид.
Бяхме си казали важните неща, така че си допихме кафетата, уговорихме се кога да се чуем и се разделихме. Жоро, който беше седял на една маса в ъгъла, се присъедини към мен с изражението на врял и кипял в подобни задачи телохранител.
— Бившо ченге е — прошепна категоричен.
— Как разбра?
— По плата на костюма.
— А как разбра, че е бивше?
— По зеленото пуловерче — отсече той и ми стана ясно, че моите сътрудници просто израстваха пред очите ми.
Минахме през спестовната каса да изтегля пари, а после отидохме в „Стадион“. Таях надеждата да зърна там блудната си помощничка, но не би. Нямаше го и президента. Имаше обаче пресни пържоли и бира „Загорка“, към която Жоро поглеждаше с мъжествено себеотрицание. За компенсация го почерпих с двойна баклава и двойно кафе, които след двете пържоли, които бе изял, завършиха образа му на сит Санчо Панса.
— А сега — на конете — изкомандвах като Дон Кихот. Макар силуетите ни с рицаря да се различаваха, май към вятърните мелници имахме сходно отношение.
В колата хвърлих монета и се падна ези, тоест — Манолчо. Госпожа Малина Вутова от театър „Ателие“ щеше да почака.
Минаваше два часът, когато прекрачих прага на хладилния завод и отново заразпитвах този и онзи за летящия холандец Манол Станилов. Отговорите бяха като миналия път — тук бил, там отишъл, вижте еди-къде си. Добре, че пак сбарах шефа му Банишоров, който ме хвана за ръчичка и така обиколихме около двайсет халета, додето най-сетне открихме подчинения му с гръб към нас да бърника някакво кълбо жици.
— Маноле-е-е! — изкрещя тантурестият шеф, сякаш строяваше дивизия. — Я ела за малко!
Крясъкът му не впечатли особено моя клиент. Той бавно изправи гръб, остави жиците и плавно като вентилатор изви дългото си тяло, увенчано с още по-дълга русолява коса.
— Какво има? — попита лениво, дъвчейки дъвка.
— Ето този другар те търси. И се обаждай къде ходиш!
Банишоров вдигна ръка за сбогом и се затъркаля обратно, а аз стиснах зъби и докоснах с пръсти темето си.
— Здрасти — процедих. — Интересна среща, а?
Манол Станилов заопипва тезгяха зад гърба си, но аз го спрях с ръка.
— Няма да се бием, моето момче. Шансът ти е малък. Дай по-добре първо да си поговорим.
Той преглътна един-два пъти на сухо, после вида, че наистина нямах намерение да го ударя, и доби смелост.
— Не бях аз — хвана се за гърдите. — Може да питате Беба! След като ви фрасна, онзи грабна часовника и офейка. Честна дума!
— Е, значи портфейла все пак ти си го свил!
— Забравих! Взе часовника, после портфейла и драсна. Двама бяха, една глава над мен.
— Бре — цъкнах, — сигурно са били снежни човеци. Слушай, момченце. Не се прави на идиот и мен не ме прави на такъв. Искам да ти задам няколко въпроса и много внимавай какво ще ми отговориш, ако не искаш маминка да ти търси килия с южно изложение.
Придърпах един железен стол, седнах и запалих цигара. Манолчо залепи дъвката зад ухото си, извади някакво смачкано пакетче и се затупа по бедрата за огънче. Дадох му.
— Мерси много.
— Моля. Сега ми кажи защо си се връщал от Китен в София.
Той очакваше да го питам за часовника, но аз не бързах. Тясното му чело под русите сколуфи се сбърчи напрегнато.
— Кога, лятото ли? А, имахме малко работа с един приятел… върнахме се за два дена и пак забихме.
— На кои дати?
— Е, откъде да помня. Август.
— Преди или след смъртта на баща ти?
— Преди, разбира се! Малко преди да… — той изобрази с ръцете си лумване на пламък или покана оркестърът да стане и се поклони. — Той после е…
— Така. Ти на погребението му беше ли?
— Не. Научих чак като се върнах.
— Значи, майка ти не ти е съобщила за смъртта на Димитър Бонев, така ли?
— Да, може да я питате.
— Защо?
Той дръпна така дълбоко, че цигарата му се скъси наполовина.
— Защо. Защото… той не ми е баща.
— Какво от това. Живял си при него повече от десет години.
Манол презрително изкриви устни.
— Айде стига! Ако го познавахте…
— Какво ако го познавах?
— Нищо — намуси се той.
— Майка ти твърди, че в нощта на пожара си бил заедно с нея в Обеля.
— Ами май…бях.
— Да или не?
— Бях… Бях вечерта. А после тръгнахме обратно към морето.