— Румен ми го даде. Прочел, че търсите часовник „Ролекс“ и ми предложи да се срещна с вас и да ви го покажа.
— А защо той не се срещна с мен?
— Каза, че работата не е много чиста и се страхува да не го пипнат ченгетата. Затова ми предложи процент.
— А ти знаеше ли, че часовникът е мой?
— Ваш? За пръв път чувам!
Мутрата му изразяваше истинско слисване, тъй че ако лъжеше, господата от Театралната академия можеха да го запишат директно в трети курс без приемен изпит.
— В обявата, която бях дал, че търся часовник „Ролекс“, не фигурираше моето име, а това на един мой близък приятел. Само че зайчето, което ми изтупа срещата с теб, каза моето име, не неговото. Твоят коментар?
— Румен ми каза вашето име. Каза още, че сте — той разпери ръце над хълбоците си като блатна птица, която си отърсва крилата. Понеже го гледах недоверчиво, той пак се прекръсти. — Честен кръст.
Пресегнах се и го пернах по пръстите.
— Кръсти се като българин, глупако! — Той се понацупи. — И колко процента ти обеща бизнесменът Румен Чигов?
— Десет — отвърна Манол. — Добре е, що!
— Добре е — съгласих се. — За ливада като тебе. А познаваш ли едно рижо момиче с името Варка?
— Не. Каква е тя?
— Една моя братовчедка. Ето ти визитната ми картичка. Искам в близките четиридесет и осем часа лицето Румен Чигов да ми се обади по телефона вкъщи и да ми върне двата часовника „Ролекс“ плюс едни други дреболии, които без да иска ми е цунал заедно с тях. На четиридесет и деветия час ще бъде предаден на Дирекция на милицията за общонационално издирване. А ти поздрави майка си от мен. И се обаждай на господин Банишоров в кой цех разплиташ жици, та като те потърся пак, да не обикалям целия завод.
Станах от железния стол, ритнах го да падне и да издрънчи върху мозайката и му обърнах гръб. Чувствах в тила си уплашения му поглед, но — странно — от него болката ми там като че ли взе да се разнася.
Госпожа Малина Вутова имаше вид на монахиня, внезапно наследила богат чичо и отхвърлила църковния сан в името на съмнителното светско щастие. Тя отгоре до долу беше облечена със скъпи вносни дрехи, но дребното й черновато личице издаваше боязън, а тъмните й очи гледаха милозливо и неуверено.
Открих я в тих разговор с гардеробиерката — пълната жена бе положила пищните си гърди върху фурнированата плоскост, а Вутова й чертаеше нещо с пръст до тях и я убеждаваше в правилността му. Щом ме зърнаха, двете ме загледаха очаквателно.
— Госпожо Вутова, може ли да поговоря с вас? — попитах, след като я идентифицирах.
Тя потърси помощ у събеседничката си, която вдигна млекоцентралата си от дъската и опъна надолу набралия се пуловер.
— Ами…
— Има ли къде да седнем на спокойствие. Казвам се Любомир Дяков — протегнах й ръка.
Тя я пое мълчаливо и пак погледна гардеробиерката.
— Идете в гримьорната, там е най-чисто — кимна цоцоланата и аз последвах Вутова в стаичката, където пиянските мутри на актьорите се превръщаха във възвишени класически образи.
Седнах на единия от двата стола и се усмихнах дружелюбно.
— Частен детектив съм — казах. — Идвах тук преди няколко дни, представяйки се за племенник на Димитър Боцев, защото не исках да привличам вниманието на колежките ви. Задачата ми обаче е да разбера дали смъртта му не е резултат на убийство.
Малина Вутова, седнала пред трикрилото огледало, сложи пръсти на внезапно зейналата си уста. Беше цяло удоволствие да наблюдавам това както анфас, така и в ляв и десен профил.
— Убийство — повтори тя шепнешком с достойна за мястото театралност. — Нима е възможно?
— Ще се окаже — прошепнах и аз, неволно заразен. — Вие сте го познавали добре. Смятате ли, че някой би искал да го…
— Ах, недейте! — тя закри лицето си с длани и трите й златни пръстена последователно ми намигнаха. С този свой жест ми напомни госпожица Ефросина Пиперкова, която се криеше зад носната си кърпа, но, за разлика от нея, тази тук явно страдаше истински. Макар че знае ли човек. — Той беше много сложна личност…
— И аз останах с такова впечатление. Богата душевност, чувствени пориви…
— Него малко хора го обичаха — ръцете й хванаха седалката, сякаш столът щеше да излети с нея. — Смятаха го за надменен. Други пък го подценяваха. А всъщност той беше един плах човек.
— Познавате ли сестра му?
— Да, бегло.
— Какво бихте казали за нея?
— Ами… особена е. Макар че веднъж, спомням си, тя беше дошла на представление с някакъв мъж и Дими много се ядоса. Стори ми се, че я изревнува. Беснееше зад завесата и току излизаше в коридора към залата. Страхувах се да не направи някой скандал насред пиесата. Никога не бях го виждала такъв.