За Франция заминах след гимназията — и изобщо нямах намерение да оставам да живея там. Отидох да следвам, използвайки назначението на баща ми в търговското представителство. Всичко вървеше по мед и масло — по това време ме влечеше кинооператорството и се записах в класа на придобилия вече световна слава Жан-Люк Модар. Заснех два документални филма — за живота на проститутките и за този на боклукчиите — неща, които въпреки блясъка на парижките булеварди, не можех да отмина с равнодушие. Месеци наред ставах преди изгрев и с двама мои съкурсници обикаляхме Булонската гора и предградията, за да уловим и запечатаме миговете, в които борбата за оцеляване лудо пулсира, додето големите пари още спят.
Мосю Модар посрещна възторжено труда ни — той също бе от хората, които разбираха, че лъскавите витрини и кожените палта са само обвивката на нещата, примамливото оперение, под което се свиват мускули, кипи кръв и се борят за надмощие първични инстинкти. Той се изказа с възторг за работата ни, предрече ни бляскаво бъдеще и с всеотдайността си на голям творец, какъвто без съмнение беше, ни обеща твърдата си подкрепа.
В пламенните му оценки, разбира се, имаше малко повече патос и доброжелателност, отколкото заслужавахме — целта им беше да ни поощрят и вдъхновят за още по-упорит труд. Двамата ми другари се възползуваха успешно от подкрепата на този голям човек и след години напреднаха доста в кинематографичната кариера. Но за моя милост нещата се стекоха по съвсем различен начин — и цялото ми досегашно безметежно съществование се обърна с краката нагоре.
Неочаквано отзоваха баща ми в София и възбудиха срещу него следствие. Обвиненията бяха във финансови спекулации и злоупотреби за времето, когато бяхме в Сирия, и по-късно, когато той оглавяваше едно външно-търговско предприятие. Както научих впоследствие, облаците над главата му не бяха се сгъстили изведнъж, но за мен ударът дойде съвсем изневиделица. Довърших спешната си работа в института и се върнах в България с наивната надежда, че мога да му бъда от полза. Озовах се в мрачен въртоп от интриги, лъжесвидетелства и заплашителни телефонни обаждания. Животът за него, за майка ми и сестра ми, по това време бременна с първото си дете, се беше превърнал в ад. Почти всеки ден баща ми беше викан да дава показания, разговорите ни по телефона се подслушваха, съседите от кооперацията и квартала ни сочеха нагло с пръст и гръмко шушукаха, семейните приятели се изпокриха в миша дупка и изведнъж шумният ни обикновено апартамент потъна в зловеща тишина, сякаш ни бе връхлетяла чума.
Свивах заякналите си вече юмруци и се питах трескаво как да помогна на баща си в тази беда. Виждах го как той, коравият мъж, стиска зъби и се бори на живот и смърт да защити достойнството си, ала нещо ми подсказваше, че борбата е неравностойна, че обръчът, затегнал се около него, ще се свива още повече. Защото насреща му се бе изправил не жив човек, не дори някое от чудовищата от приказките на баба ми, а една жестока месомелачка и костотрошачка, една машина, уж съставена и управлявана от хора, ала имаща толкова общо с човека, колкото дръжката на брадвата с дървото.
Чувствувах се безпомощен, унизен и уплашен. Малцината ми приятели отпреди заминаването ми за Париж с нищо не можеха да ми помогнат, а и аз не им разкривах докрай драмата ни. Трябваше нещо да направя, но какво? Решението дойде не след дълго само — взеха ми паспорта и ми заявиха, че няма да мога да продължа следването си. В първия миг това ме за-шемети, после ме хвърли в бяс, а накрая се превърна в злобна решителност. Кои бяха т е, та да определят моята съдба? Разбрах, че в т а-к а в а страна повече няма място за мен. Трябваше да се измъквам, додето не бяха напъхали и мен в обръча.