— Ела тука!
Жена му, не много по-дебела от него, виновно подаде нос.
— Я, като слушаш, кажи, видяла ли си него ден жълта жигула пред Боцеви?
— Видях я! Манолчо беше дошъл с един приятел. Висок такъв.
— А да сте виждали Нора Казакова или Ефросина?
— Ефросина също беше. Нора не. Ефросина изпра и простря, а вечерта си тръгна. А Боцев идва у нас предишния ден. Развалила му се печката, та му кипнах един чайник вода.
Сърцето ми подскочи.
— Значи, идва за вода, така ли?
— Ами да — стресна се жената. — Печката му не работела. Защо?
— Нищо, нищо — успокоих я. — А обичаше ли да си пийва Боцев?
— Не употребяваше редовно — каза Мавродиев. — Един-два пъти да съм го виждал истински фиркан. Веднъж само замерваше кучето на офицера с камъни, та онова пощуря. Добре, че жена му го върза.
— Чух, че веднъж един мъж го гонил с брадва.
— А, оня, попът… Да, дето е любовник на сестра му.
— За какво са се карали?
— Не знам. Жена ми казва, че оная, смахната та, спи и с двамата.
Мавродиева възмутена му се сопна и аз млъкнах. После разменихме няколко банални фрази за кризата в страната, посъчувствах им за тежкото семейство и за това, как се оправят и си тръгнах. На слизане към града си повтарях новите данни, кои-то бях получил преди малко. Под лъжичката си чувствах онзи хазартен гъдел, който се появяваше на хиподрума Венсен, когато конят ми се устремяваше към финалната права с една муцуна преднина пред останалите, а жокеят се прилепваше към врата му.
На сутринта се бръснех, когато камбанката мелодично иззвъня. Изтрих лицето си с пешкира и отидох да отворя. И кой, мислите, стоеше на прага? Варка.
Свила глава във вдигнатата яка на черното си яке и с ръце в джобовете, тя ме гледаше шеговито с бистросините си очи, а на устните й играеше колеблива усмивка.
— Добро утро — кимна тя отсечено с нещо като поклон. — Да имате някоя ябълка?
Замълчах и отстъпих назад, наблюдавайки я изпод вежда. Сърцето ми, още сънено, неочаквано трепна. Имаше нещо подкупващо-нахакано и същевременно беззащитно в тази млада жена, вмъкнала се в живота ми с помощта на една пазарска чанта. Тя пак ми напомни Жизел. Изглежда, беше белег на цялото им поколение да се държат като Джеймс Бонд, комуто някой сръчен хирург е имплантирал сърцето на Малкия Принц, току-що слязъл от своята планета.
Тя вдигна плахо вежди и усмивката й се залюля като пламъче, готово да угасне.
— Има ли ябълки?
Разбрах, че няма да мога дълго да се изправям като леден връх. Покашлях се, но въпреки Това гласът ми предателски изтъня.
— Може би ще се намери в панера. — И понеже тя чакаше ясно да заявя приемам ли я или не, добавих. — Хайде, не стой на изтривалката.
Тя прекрачи с дългите си крака пантофите ми и от тялото й лъхна аромат на младо животно. Той не съдържаше парфюм, а смесеното ухание на мляко и топла плът, и чистотата им предизвика жегване в гърдите ми. Остарявах. Преди минути, обтягайки кожата си пред огледалото, бях забелязал, че вече не е така чувствителна при допир. Единственото утешение беше, че сърцето ми още реагираше.
— Седни оттатък да се доизбръсна — казах в гърба й.
Тя изви глава и ме погледна през рамо, а аз се отправих към банята. Имах нужда от малка пауза да събера мислите си и озаптя чувствата си. Когато сърцето ми се укроти, а лицето ми лъсна като калайдисан тиган, взех една ябълка, сложих я на чинийка и се отправих към хола.
Варка беше разкопчала якето си, но не бе го съблякла. Седеше на канапето, на самия му ръб, и имаше вид на човек, който се ослушва за влака. Сложих чинийката пред нея, седнах на креслото и запалих цигара. Мълчахме и двамата.
— Шефе, сигурно ме мислиш за смахната — проговори най-сетне тя и постави дланите си от двете страни на чинийката. — Но не е точно така. Вярвай ми!
— С удоволствие — отвърнах. — Стига да знам на какво.
Тя въздъхна дълбоко — като сриване на преспа сняг.
— Искам да знаеш само, че не съм лъжкиня. Ти просто ме хвана в такъв период от живота ми, когато аз самата се мъчех да го променя. Защото преди да те срещна… е, не бях това примерно същество, което може би си мислел, че съм.
Този път аз издишах дима като парен локомотив преди тръгване.
— Права си дотолкова, доколкото аз бях този който те нае. Искам да кажа — рискът си беше мой.
— Тъкмо затова съм ти благодарна. И не бих могла да те излъжа, дори да го желаех.
Погледнах я в очите и тя известно време издържа погледа ми. После се подсмихна, взе ябълката и я захапа.
— Съзнавам, че съм капризна, но какво да се прави — такава съм. Майка ми много ме е глезила като дете, защото все съм боледувала. Пък и характерът ми е такъв, че не търпя никой да ми се качва на главата. Дори да е за мое добро.