Свих рамене и нищо не казах. Продължих да шмъркам цигарата си като цигане — сопол и да се взирам в пантофите си.
— Е, да, това е без значение. Ти искаш да знаеш защо така изведнъж изчезнах и най-вероятно си помислил, че съм се уплашила от писмото. Така ли е?
— Може би — изрекох загадъчно, а всъщност нищо не мислех. Или по-точно, продължавах да се огорчавам от споходилото ме чувство за старост и непотребност, породено от аромата на тялото й.
— Така е, така е. Но ти не знаеш някои подробности, които аз знам. И като ги научиш, че разбереш, че не съм могла да постъпя иначе.
— Ами хайде, да ги чуем — предложих благо, но прозвуча заядливо.
— Добре. Слушай. Преди повече от три години се запознах с едно момче. Бях отишла на дискотека в подлеза на булевард „България“ и „Емил Марков“ и той се залепи за мен, както често става. Всъщност, аз веднага го харесах, защото… е, защото бях на двайсет години и вече се чувствах стара, тъй като връстничките ми си имаха постоянни гаджета, а аз си нямах. — Излизаше, че не бях единственият, който се тревожеше за възрастта си. — Бойко, така се казва той, ми се видя като оня принц от приказките, за който всяко момиче мечтае в розовите си сънища. Тъкмо беше изслужил казармата и се беше пуснал по лайфа, както се казва, за да навакса загубеното време. Той беше чаровен, духовит, изобретателен и енергичен — имаше всички качества на млад мъж, по когото да си паднеш. И аз си паднах. Един-два месеца бях като в облаците. Но после те се сгъстиха и аз тупнах на земята, а те почнаха да сипят отгоре ми бури и гръмотевици.
— Приятно се изразяваш — не устоях да отбележа. — Може би си писала и стихове.
— Шефе, не се занасяй с мен. Нека ти разкажа.
— Извинявай.
— И тъй, моят принц се оказа момче, което си служи с разни съмнителни начини да се сдобива с пари. Някоя кола му се изпречила насреща — защо да не я отвори и да види какво има вътре? Или покани го някой на терен и се окаже, че има хубава уредба — защо да не се опита да я прибере при себе си. Един ден му казах, че ако продължава да върши подобни неща, край на отношенията ни. Той се уплаши. Падна на колене, закле ми се, че никога вече няма да пипне чужда вещ, поиска ми прошка и аз му я дадох. Но се оказах пълна глупачка. Защото още на следващата вечер тон разбил един апартамент и откраднал отвътре злато, пари и куп други предмети. Само че този път го пипнали. И аз трябваше да Свидетелствувам срещу него.
Дадоха му две години. Мислех, че може да му се размине с условна присъда, но тогава изровиха-някаква история от казармата, за която бил лежал няколко месеца в дисципа и го писаха рецидивист. И тъй, не бяхме се виждали две години, когато през лятото той ми се обади. Казах му да не ме търси повече и че всичко между нас е свършено. Той изчезна за известно време, после пак ме потърси. Поиска да се срещнем. Нямаше как, съгласих се, още повече, че ми каза, че е станал нов човек — хванал се на работа и така нататък. Когато го видях, наистина му повярвах, че се е променил — беше станал някак по-спокоен и уверен. Тъкмо се беше върнал от морето и пращеше от здраве и сила. Ходихме един-два пъти на дискотека, срещах се още няколко пъти с него… А после се появи ти.
Размърдах се в креслото и запалих нова цигара.
— Слушам те, продължавай.
— Ами… няма много. Щом ти се появи, казах на Бойко, че и аз съм решила да ставам нов човек и по-добре ще бъде, ако ме остави на мира. Казах му, че съм се хванала на работа. При теб. Той взе да ме разпитва какъв си, що си. Разказах му накратко и пак го предупредих повече да не ме търси. Той обеща.
— Вместо това обаче ни прати по едно писмо с изрязани букви от вестник — казах. — Като всеки съвестен Отело.
— Откъде знаеш? — опули се Варка.
— Чел съм Шекспир. По мое време хората четяха книги.
Тя се изправи нервно и се заразхожда из хола.
— Вярно е, че първо се уплаших, но след като размислих, реших, че само той го е направил. И си казах, че…
— … ще го намериш и ще му натриеш носа.
— Не само това. Не можех да идвам на работа при теб и в същото време да знам, че Бойко ти праща такива писма.
— Затова изчезна. Честна постъпка.
— Защо, не е ли?
— Напротив, е. И какво стана, каза ли му да не прави повече така?
— Казах му, разбира се. Ако знаеш какъв скандал му направих. Обещах му никога повече да не ме види, ако не престане да се държи като глупак. Той ми се закле, призна, че го е направил от ревност и че ще намери начин да ти се извини.
— От кой вестник ще изреже буквите „извинявай, чичко“?
Тя спря да се разхожда и се върна на мястото си, гледайки ме виновно-нацупено. Можех да й кажа още нещо, но прецених засега да си трая. Доколкото си спомнях, тя не знаеше за липсата на металната касетка, а оттам и не свързваше своя Бойко с кражбата. Въпросите, които оставаха, бяха каква бе връзката на Бойко с Румен Чигов, а също и с Влаев, ако той знаеше за обявите, които бях дал в „Куриер 6“. Разбира се, Бойко би могъл да научи за обявите от Варка, но би могъл и да ги прочете от вестника. А би могъл също и да направи връзката между двете обяви, ако се беше обадил на Влаев, търсейки мен, и оня му беше казал, че истинският собственик има друг телефонен номер.