Идеята с двете обяви имаше, както ми се беше сторило тогава, далечен прицел. Понеже не знаех кой е извършил кражбата — човек на Влаев или някой крадец — бях решил да дам възможност на неизвестния похитител сам да действа. Ако касетката се намираше у Влаев и някой от шмекерите, които се събираха всеки ден през сладкарница „Магура“, му се обадеше да попита за часовниците, които той уж продаваше под името Дяков, Влаев щеше да се опита да се отърве от тях. Знаех, че е невероятна циция и не допусках току така да ги хвърли. Можеше да ги скрие някъде, но рискът някой да научи за тях оставаше. Надявах се да го паникьосам и да започне да греши — да се опитва да ми пречи, като изпрати на пътя ми хора, които обаче аз можех да купя с далеч по-голям успех от него, тъкмо поради факта, че той беше циция. Откровено казано, дори не бях предвидил всички възможности за реакция на Влаев при положение, че кражбата на касетката беше по негова инициатива — бях действал по интуиция и се надявах, че оттук ще излезе някакъв заек. От друга страна, ако оня, който ми бе задигнал касетката, не беше човек на Влаев и се опиташе да пласира часовниците, той не можеше да не види какво има, аджеба, на тия дискети. Двете обяви, свързани с часовниците „Ролекс“, положително щяха да го накарат да потърси връзка с единия и другия — с продавача и купувача, и нищо чудно да му светнеше в акъла, че пари могат да се изкарат не само от часовниците, но и от тях. И понеже аз, макар и под името Влаев, търсех да купя „Ролекс“, а сведенията в дискетите бяха тъкмо за Влаев, нормално бе и тях срещу солидно възнаграждение да ми ги предложат на мен.
Това, което не бях предвидил, беше, че свилият касетката можеше да има нещо общо с Варка. При това положение нещата можеха да тръгнат в обратна посока. Ако, да речем, Бойко видеше дискетите, при положение, че той знаеше името ми, можеше да стигне до Влаев и да му ги предложи срещу пари. Разбира се, и аз не бях за изпускане, и затова той се беше свързал с оня Румен Чигов, който ми отмъкна чрез Манол доларите — а по този начин си беше начесал и ревнивата краста, задето бях отмъкнал гаджето му. Нещата обаче бяха се усложнили допълнително от връзката Боцев-Манолчо-Румен Чигов-Бойко. По някакво странно стечение на обстоятелствата двата уж напълно независими случая — този на Боцев и този на Влаев се бяха преплели като в класическа пиеса.
Първият въпрос обаче сега беше дали да приема блудната дъщеря. Погледнато обективно, тя почти нямаше вина — ако изключим това, че вместо да се скрие от мен, можеше да ми каже за приятеля си. Но какво да й се сърдя, когато тя бе предпочела сама да се оправя с него. Оставаше обаче въпросът тя ли е била в онази жълта жигула в Драгалевци и с кого. И тук трябваше да пипам с ръкавици.
— Добре, мойто момиче — изпъшках като сломен баща, комуто дъщеря му е сервирала съобщението за отесняващите й в кръста дрехи. — Разбирам деликатността на положението. Аз самият преди двайсетина години също се бях свързал с подобна личност, даже не с една, а с две едновременно. И трябваше да проявявам максималната си тогавашна изобретателност, за да не се събудя някоя сутрин с прерязано гърло. Тъй че… — разперих ръце и зачаках тя да ме допълни.
— Не-е, той не е такъв — побърза да ме успокои тя. — Може да е крал, но да убие човек — никога.
— Сигурно — съгласих се. — За това наистина се искат качества. Ако приемем, че Боцев е бил убит от някого, надали този някой ще е бил крадец. Впрочем, ти разказа ли на Бойко върху какво работим с тебе?
Варка неочаквано сведе глава и част от червенината на косата й премина върху лицето.
— Ами… наложи се да му кажа. Иначе той не вярваше, че съм се хванала на работа. Мислеше, че си ми любовник и съм дошла при тебе заради доларите. Затова го заведох в Драгалевци да му покажа изгорялата къща.
— И той повярва ли?
— Повярва, къде ще ходи. И пак ми се закле, че всичко, което е вършил, вече е останало зад гърба му.
И скрепихте клетвата с целувка, помислих си и усетих да ме клъвва червейчето на ревността.