— Лесно ли намерихте къщата? — попитах невинно.
— А, да. Още като попитахме къде е бил пожарът, и веднага ни насочиха. Бяхме с неговата кола, той има една жигула. На баща му, де.
По всичко личеше, че Варка не лъжеше — иначе нямаше причина да признава, че е ходила в Драгалевци. Освен ако не беше толкова предвидлива да допусне, че някой може да я е видял и да ми е казал. Глупости. Та тя изобщо не би имала друга причина да ходи там, освен наистина за да му докаже на този мърльо, че не съм търговец на бели робини.
Усмихнах й се.
— Е, сега какво. Връщаш ли се на работа?
— Ами както кажеш — вдигна тя очи и в тях видях радостна надежда.
— От теб зависи — отвърнах сдържано. — Както сама разбираш, и аз трябва да имам някакви гаранции, че няма да ме изоставиш насред платното право пред трамвая.
— О, шефе, как може да си го помислиш! — Додето се усетя, тя ъ отгоре ми и залепи върху лъснатата ми буза устните си. Смути се и се дръпна. — Извинявай.
— Моля — попипах мястото. — Нямам нищо против от време на време да ми се извиняваш по този начин. Ще направиш ли едно кафе?
Издирването на даденото от Ефросина Пипер-кова бебе в дом „Майка и дете“ ми отне близо два дни. Трябваше да преодолявам бюрократични бариери, да се преборвам с пазещи законната тайна служители и разсеяни деловодителки, да искам разрешение от прокуратурата и прочие формалности, за да стигна накрая до една папка, в която информацията за осиновяването на детето… липсваше. След цялото търчане не можех да повярвам на очите си. Изкарах си го на достолепната жена с посребрени коси, която само сви рамене.
— Ама госпожо — възкликнах, — как може така! Това си е жива немарливост.
— Нищо не мога да ви кажа — отново вдигна рамене тя. — Сам виждате — няма такъв документ.
— Разбирате ли, че се разследва убийство! — подсилих с черни краски случая. — Тази информация е една от най-важните. Как може…
— Съжалявам. И аз не мога да си обясня защо го няма. Ще трябва да потърсите другаде.
— Къде?
Така и не стана ясно къде и аз отчаян затътрих крака към изхода.
— А сега къде? — зададе ми същия въпрос Жоро, щом седнах в ладата му.
— Къде, къде! — отвърнах раздразнено. — На майната си! Я слушай, закарай ме… един момент.
Извадих тефтерчето си и му дадох адреса, който преди седмица ми беше дал в Китен Лонгозов. Въпреки категоричния срок, който бях определил на Румен Чигов чрез Манолчо, неговият боен другар така и не се бе обадил. След като Мохамед не бе дошъл при планината, планината отиваше при Мохамед.
Къщата се намираше на малка уличка, успоредна на оградата на Военната академия, направена от дулата на стари карабини. Оградата, не академията. Опитах се да изчисля колко ли оръжие са бракували, но ми се видя доста тъпо занимание — както много неща впрочем, свързани с армията. Пък и Жоро откри нужния номер.
Когато се качих на втория етаж и натиснах звънеца, очаквах всичко — удар в корема, стрелба от упор или най-малкото лъжи и ловки бягства. Не очаквах обаче да ми отвори дребна женица с кок на темето и очила, която зарадвано да ме въведе в миришещия на спарен въздух и лекарства хол и да ме представи на едно същество, увито в одеяла и седнало в инвалидна количка.
— Руменчо, този другар те търси! — съобщи тя тържествено, сякаш въвеждаше не мен, а специалния пратеник на Генералния секретар на Световната здравна организация.
Почувствах се неловко, както не бях се чувствал от дете.
— Извинете, вие сте Румен Чигов, така ли?
— Аз съм, да… — изрече младият мъж разчленено и с усилие.
— Вие сте от съвета, нали? — жената, навярно негова майка, загъна одеялото около краката му.
— Не, госпожо, не съм от съвета. От милицията съм. И, честно казано, съм озадачен.
— Защо? — попита тя изненадано.
— Извинете, бихте ли ми дали за миг паспорта на господин Румен Чигов. А ето моята служебна карта.
Тя хвърли бегъл поглед върху нея и излезе. Докато я чаках, с неудобство наблюдавах парализирания млад човек, който също ме наблюдаваше и мълчеше. Най-сетне жената влезе и ми връчи документа. Отворих го и погледнах датата на издаването му — беше преди три месеца и половина.
— Защо е нов? — попитах жената.
— Ами защото си изгуби стария — отвърна тя и нещата си дойдоха на местата. Или поне така ми се стори в този момент.
— Извинявайте, станало е малко недоразумение — обясних. — Всъщност не търсим Румен Чигов, а някой, който по всяка вероятност е намерил паспорта му. Къде го загубихте?
— Не знам, по пътя от болницата. Лятото беше. Разбрахме чак седмица по-късно. Кой го е намерил?
— Не мога да ви кажа засега. Благодаря ви и извинявайте за безпокойството.