Навярно съм имал голям късмет, за да успея чрез един стар татков пловдивски приятел да си върна паспорта под предлог, че се налага да замина и да положа един изпит, та поне за наученото дотук да получа някакъв документ. После, естествено, ще се върна в България. Няма да забравя лицето на баща ми и очите на майка ми в онзи пролетен ден, когато със сак в ръка стоях като беглец в коридора. Двамата не искаха да дойдат с мен на летището, бояха се да не предизвикат нечие прекалено любопитство. „На добър път, стисна ръката ми баща ми, и гледай смело напред.“ Майка ми, която явно от предпазливост той не бе посветил докрай в плановете ни, въпреки това ме изгледа отблизо и промълви, поклащайки глава: „Ти няма да се върнеш.“
Целунах я по бузата, преглъщайки буцата в гърлото си, и с тиха стъпка напуснах апартамента на „Хан Крум“ 13. Да, майче, няма де се върна, повтарях си в автобуса, и в самолета, и в безкрайните безсънни нощи през следващите месеци и години, когато изпитах до дъно цялата горчивина и несрета на човек без дом и родина, на един чужденец. Този път опознах живота на проститутките, боклукчиите и клошарите край Сена не през обектива на камерата, а на живо, ставайки част от тях. Може би едва сега срещах толкова отзивчиви хора накуп. Едни от тях ме приютяваха в миришещите си на мъжко семе и евтин парфюм стаи, други ми даваха къшей хляб и шише вино, трети ме учеха как да избягвам срещите с полицаите и с чиновниците от емигрантската служба — на всички тези божи създания с големи човешки сърца ще съм благодарен до гроб!
Но и на другите съм благодарен — на наркоманите и сводниците, на корсиканците и хомосексуалистите, на пияниците и убийците, с които неведнъж се сблъсквах и на косъм отървах кожата. Защото с тяхна помощ свикнах да си държа очите отворени и когато спя, да чувам разговорите и когато не слушам и да съм готов във всеки един момент да скоча и да се бия, или — ако се наложи — да се спасявам с бягство. Това не са литературни измишльотини, както може да си помисли някой. Не, драги! Може да го потвърди всеки българин, когото съдбата по една или друга причина е запокитила някъде по широкия свят и той е трябвало да се оправя както може. Е, сигурно има и такива емигранти, които щедри сънародници са хващали подръка още на летището и са ги повеждали към луксозните си домове и посипаните с чакъл алеи в градините. Всичко има по широкия свят, навярно и това го е имало. И всъщност, аз не искам да правя лоша пропаганда на това тук и това там. Особено днес, есента на 1990 година, когато в родината ми, за която съм си мислил толкова пъти през годините като за окъпано в розово сияние райско кътче, се раздира от партизански борби, от мошеничества, спекула и несигурност. Говоря само за себе си и за това, което се случи с мен. Ако някой не вярва — негова си работа.
Друг някой може да попита — ами защо не отиде при оня твоя световноизвестен Модар — нали беше ти обещал бляскава кариера и помощ? Отговорът не е толкова сложен, както навярно ще се досетите, но и не е само в парите. Е, да парите също. И паспортът също, чийто срок родната администрация беше предвидила да изтече само след месец и се бе погрижила да не бъде удължаван в посолството при никакви условия. Но имаше и друго, и то си беше чисто мой проблем. А проблемът беше, че след цялата история с баща ми бях загубил вяра във високата мисия на изкуството. Докато аз снимах естетските си филмчета, в Париж гладуваха десетки хиляди, а в родината ми се гавреха с баща ми. Да се правя на човек на изкуството вече не беше работа за мен. За това се иска да се самозалъгваш, че доброто животно непременно ще победи лошото, а аз вече не вярвах на бабините си приказки пред камината в стария Пловдив.
Бях объркан и по друга причина. Не бях приел върховенството на парите, чийто парад наблюдавах всяка минута в прекрасния и мерзък Париж, но жестоко се бях разочаровал и в това, което ставаше в България. А би трябвало второто да стане доста по-рано, но кой да разсъждава върху него! Същата тази баба, която бе възбуждала детското ми въображение със сенките на чудовищата, както и дядо ми, бяха жив пример на гадостта на едно време, в което преди смятах, че съм имал щастието да живея. Защото при своето последно завръщане в София през онази мъчителна пролет бях научил от баща ми за изтезанията, които двамата му старци бяха понесли и преди, и след Девети септември. Бяха ги били първо в полицията, а после в милицията. И то такъв бой и на двете места, че баба ми до края на живота си ходеше кръв, а дядо ми дишаше с половината си бял дроб. Съжалявам, мосю Модар, но потомък на подобни хора, избягал от родината си, за да отърве последствията от несъществуващите грехове на баща си, не може да стане ваш ученик. Има по-важни неща от киното — и животът е едно от тях.