— Наздраве, Влаев — казах тихо. — Да ти е сладко.
Чух как челюстите му спряха насред хапката.
— Кой е? — попита.
— Знаеш кой е. Дяков се обажда — младият.
Адамовата му ябълка с труд преглътна разлигавения залък.
— Какво искаш?
— Гледах те по телевизията, Влаев. Не си се отучил да лъжеш. Бях се отчаял, помислих, че си станал честен човек и няма да е редно да те закачам, но ти ме успокои. Същото гадно лайно си, каквото те помня отпреди двайсет години. Дори още по-размазано.
Той се задави или безуспешно се покашля — звукът беше като от развален клозетен сифон.
— Слушай, Дяков… как смееш. Какво си въобразяваш ти!
— Влаев, не знам дали е от моя телевизор или от предаването, но през цялото време, докато ти дърдореше на трибуната, отпреде ти имаше някаква решетка. Чудесно изглеждаш зад нея.
— Как смееш, тип такъв! Ще те дам под съд! Тип такъв!
Той явно вече бе почервенял и не се владееше. Ухилих се доволно.
— Нямаш много време, Влаев. Дните ти са преброени. Направи си една хубава равносметка на изминалия живот и почвай да се сбогуваш един по един с близките си. Ножът на гилотината е вдигнат, Влаев. Сега само проверяват механизмите.
Той отново изквича някакви заплахи в мембраната и аз отместих слушалката от ухото си, за да придам по-благородно звучене на излизащото от нея. Когато той млъкна, казах му успокоително:
— Хайде, Влаев, дояж си копанката и отивай да сънуваш кошмари.
След което затворих. Чувствах се истински щастлив, ей богу! Виждах през разстоянието как устните му треперят, как цялото му блажено самодоволство се е свлякло сред оглозганите кокали и мутрата му прилича на всичко друго, но не и на човешко лице и изпитвах почти сексуална наслада. Да ме прости небесният шеф на Бараков, ала това усещах. Явно нямаше да се преродя в нещо по-благородно от торен червей, но това беше положението.
На сутринта сякаш по телепатия първият, който ми се обади по телефона, се представи като юрист, който искал да се срещне с мен по известен ми въпрос. Срещнахме се два часа по-късно в шумно заведение в една от пресечките на булевард „Витоша“. Край масите бълбукаше пяната на пазарния кипеж. По всички лица бяха изписани деловитост и надежда, че следващият удар ще бъде ударът на живота им. Под гетинаксовите плотове ръцете трескаво разменяха малки пакети, увити във вестник, а в краката на всеки кротуваше смачкана чанта, която всеки момент можеше да бъде изритана. Ако стопанската милиция влезеше тук, не беше нужно голямо издирване — достатъчно беше само да се хвърли мрежата отгоре и рибата щеше да се замята панически.
Но и стопанската милиция през тази есен се беше нещо объркала като цялото народно стопанство и не се весваше никаква.
Юристите се оказаха двама — еднакво мазни, нахални и лошо облечени. Тук явно ги познаваха, защото кафетата пристигнаха още със сядането ни, а и пепелникът беше сменен на часа.
— Господин Дяков, това е господин Ранков, а аз съм Капудалиев — представи другаря си и себе си по-едрият и по-мазният. — Поисках да се срещнем, защото нещата, изглежда, имат нужда от ускоряване. Политическата обстановка, както знаете, е несигурна и нашият човек може да избърза с плановете си.
Предложих им по цигара и запушихме.
— Какво имате предвид?
— В момента се подготвя атака срещу правителството, както и обща стачка. Влаев е една от фигурите, които при определено стечение на обстоятелствата могат да влязат в новото правителство, ако сегашното падне. Стане ли това, ще ни бъде много по-трудно да направим каквото и да било срещу него, защото ако има ново правителство, то ще е коалиционно, а това значи, че политическите сили ще са се споразумели предварително по кандидатите си и няма да допуснат след това някой да ги злепостави. Ударът трябва да бъде нанесен до една седмица, ако искаме да има резултат.
Преместих поглед от Капудалиев на Ранков, после от Ранков на Капудалиев. Двамата пушеха цигарите ми и ме гледаха началнически.
— Господа, нека се разберем отсега. Вашите съображения малко ме интересуват, да не кажа никак. С онзи господин, който ви е изпратил, се разбрахме, че а з ще определям кога, как и какво да вършим. Вашата припряност неми харесва. Тя е продиктувана от политическите ви интереси, а не от лични, каквито естествено по отношение на Влаев нямате. Само че моите са точно такива — лични. И искам той да се пържи дълго и мъчително на бавен огън, който ще подклаждаме, за да не изгасне, но няма да разпалваме излишно и прибързано.
Истината беше, че след снощното ми обаждане на Влаев бях решил да продължа с тази тактика още известно време. Това, което беше направил той на семейството ми, беше траяло години — щеше да бъде неоправдана филантропия, ако го претупах по бързата процедура.