— Ефросина отиде на пазар и сигурно ще се забави — каза тя, хлътвайки в люлеещ се стол, явно нейно трайно убежище.
Това се потвърди, когато тя вдигна крак и го опря на ръба на канапето, досами коляното ми, отблъсна се назад и така, полулегнала, успя да вдигне лице към мен.
Смущението не ме напускаше и аз се покашлях, чудейки се с какво да започна. Тя се поусмихна и на продълговатото й старческо лице изгря усмивка, която подчерта масивната й брадичка.
— Виждате ли как съм се изхитрила — посочи тя с очи крака си. — Иначе щях да ви гледам само в панталона, а не е много прилично.
Изглежда, съм се усмихнал, защото устата й се разтегна още и разкри порцелановата прелест на ченетата й. Стори ми се, че те леко изтракаха.
— Бая сте пълничък — отбеляза ухилена тя и очите й, хлътнали в орбитите, весело проблеснаха. — Имате си бели сланини за черни дни.
Ай да му се не види зевзека!
— Пуши ли се тук — попитах директно, щом щяхме да интимничим.
— Пуши се. Може и мен да почерпите. Ей го там пепелника.
Протегнах се и го сложих на масичката пред нас. Почерпих я и поднесох огънче.
— Тия май са люти — учуди се тя.
— Лютички са — съгласих се. Запалих и своята. — Не е ли малко вредно за вас?
— Щото съм такава бабишкера ли? — наклони тя глава. — Млади човече, изпушила съм през живота си толкова цигари, че ако се съберат на куп, сигурно ще изпълнят тази стая. Свирила съм по ресторанти, а там се пуши.
— Да, знам, дъщеря ви ми каза, че сте музикантка. Предполагам, казала ви е също, че ми възложи да разследвам пожара в Драгалевци.
Тя премрежи очи и замислено поклати глава.
— Да, да… пожара. Горкият Дими. Несретно момче. Цял живот се мъчеше да доказва на света нещо, пък то…
— Бил е душата на театъра — казах. — Ковял, лепял, играл, шил костюми.
— Кой ви каза тези неща?
— Как кой. Дъщеря ви. Пък и разговарях там с една госпожа, негова близка. Изказа се много ласкаво за него.
— Хората често приемат желаното за действително, господин Дяков. Така сме устроени. Ефросина винаги е боготворяла брат си, пък той беше, да ме прости господ, едно нищо и половина. Не говоря така, защото ми е доведен син. А защото само създаваше впечатление у другите, че е голям-артист, а не беше.
Интересно. Едната не дава прашинка да падне върху паметта на покойника, а другата го плюе.
— Защо не живеехте заедно, госпожо?
— Защото беше невъзможно, господине. Несходство в характерите. Освен това и със съпругата му не се разбирахме много. Аз съм чепата жена, господин Дяков. С мен трудно се живее.
Досещах се. Този свеж ум и масивна брадичка бяха комбинация, която плашеше.
— Как мислите, дали пожарът е могъл да бъде плод на зъл умисъл?
— Би могъл. Не съм аз единствената, която не го харесваше.
— Кой друг?
— Вие искате да ви кажа едва ли не кой го е убил. Не знам. Но и жена му го мразеше, и един съсед там, офицер, и Манолчо… А сигурно има и хора от театъра. Не ги познавам всички, аз от години не съм стъпвала горе.
— Не е ли странно, че Манол не е бил на погребението на баща си?
— Защо да е странно. Те не си говореха.
— Е, поне от кумова срама.
— Хората днес нямат срам, господине. Има едно цвете равнец, викат му още срамниче. Когато бях дете, в средата на това цвете имаше голямо черно петно. После с годините то взе да намалява, а сега го няма. Изчезна срамът, огрубя народът. И музиката огрубя. Преди цигулката беше инструмент на почит и уважение, а сега всички слушат само китари и барабани. Цигулката се гали, а барабаните се бият. И хората вече повече се бият, отколкото се галят.
Погледът ми се задържа на една снимка в рамчица върху стария шкаф, изобразяваща задружно семейство. Мъжът с папийонка, жената с рокля на плисета и двете деца — юноша и момиче, гледаха от средата на века към края му с ведър оптимизъм. Нито жената е допускала, че така ще се изкоруби, нито юношата, че ще изгори в пламъци. Момичето едва ли е предполагало, че ще ражда незаконно дете и ще лежи в лудницата. Снимките са най-разпространеният паметник на човешкото лекомислие и наивност. В Париж и ние имахме подобни снимки с Жизел и майка й — ухилени и безгрижни, на тях никой от нас хабер си нямаше какво му предстои. Почувствах как откъм стомаха към гърдите ми се надига кълбо от пустота. Какво търсех тук? Какво изобщо исках от тоя скапан живот?
— Там сме с Георги, втория ми мъж — проследи тя погледа ми. — Най-свестният от четирима ни. Само мълчеше и ни търпеше. Така си и отиде — без да възроптае, без да каже дума.