Това означаваше никога да не стигна до истината. При съществуващата по онова време система за събиране на данните навярно по-лесно щях да науча родословните дървета на партийните секретари в Силистренски окръг. Струваше ли си да продължавам в тази посока? Ако не бях започнал с алибитата, то бе защото два месеца по-късно тяхната достоверност и доказуемост щеше да бъде проблематична. Все пак една бърза равносметка показваше следното за нощта на деветнайсети август:
Нора Казакова си е била вкъщи, ако може да й се вярва;
Манол според нея е бил също в „Обеля“, а според него — на бензиностанцията в Карлово;
Карастоянов твърди, че е бил в София (къде обаче?);
Ефросина вероятно е била с майка си в другия край на „Обеля“;
Бараков може да е поливал гроба на Дънов, а може и да не е;
всички останали, знайни и незнайни врагове на Боцев, са били някъде си.
Интересно къде е бил бившият мъж на Нора Казакова, счетоводителят. Ако беше покойник, подозрението към него можеше и да не бъде толкова голямо, но ако беше жив? Още повече, че при липсата на друга информация за Манолчо, той оставаше най-важният източник. Но дали Манол и детето на Ефросина бяха едно лице?
Висеше също въпросът как бе възникнал пожарът. Появяването на Манол в къщата в деня преди него бе достатъчно подозрително, но самата технология на подпалването си оставаше неясна. Жената на Богдан Мавродиев бе срутила версията на пожарните експерти за волтовата дъга и на нейно място не бях построил друга.
Налагаше се да открия счетоводителя. Обадих се на Нора Казакова в службата, но тя ме отряза — с този човек била прекъснала контактите си още през седемдесет и шеста година и нищо не знаела за него. Издръжка поне не й ли е пращал? Дръжки издръжка, отвърна ми русокосата лъвица и тресна слушалката. И това ми било колежка. Наложи се да търся подстъпи към кадровичката на министерството, оттам да тръгна по новосъздадените общини, за да науча след два дни, че Алекси Станилов е жив, че наскоро се е пенсионирал и че сега прилага своите професионални знания в съставянето на семейния бюджет заедно с втората си жена и късно роденото им дете, момиче в пети клас в кварталното училище недалеч от Централна гара.
Човекът имаше и телефон и по този телефон се уговорихме да се срещнем на обяд в малката кръчма „Буен кон“ — а тя, щом се озовахме с Жоро пред нея, се оказа свърталище на местните пияници. Откъм комина на едноетажна съборетина, полускрита от камари празни пластмасови каси, се носеше миризмата на пържена лой и Жоро ме погледна жалостиво като пес на синджир.
Досега винаги го бях оставял в колата, но този път ми дожаля.
— Хайде, заключи я.
— Да дойда с тебе ли, шефе? — светнаха му очите.
— Да дойдеш. Ама да си отваряш устата само за вилицата.
Намърдахме се в мръсния салон и като внимавах да не се подхлъзна на някой жилав краешник върху омазнения линолеум, затърсих Алекси. Няколко сънени мутри надигнаха вратове като змии под свирката на факира, но аз търсех мъж с кафява полушубка и синьо долнище на анцуг, според описанието на самия им приносител. Открих го на масата до тоалетната — беше с гръб към салона и вдълбочен четеше вестник.
Тупнах го по рамото.
— Добър ден. Аз съм Дяков.
— А здрасти. Двама ли сте? Сядайте.
Оставих Жоро да поема основното дихание откъм клозета и заех най-закътаното място до стената. Погледнах счетоводителя. За човек с неговата професия беше прекалено червендалест, а както установих след малко — и лаком. Комбинацията от полушубка и анцуг пък красноречиво говореше, че след като цял живот по принуда е трябвало да се облича в костюм и да връзва вратовръзки, той най-сетне си е рекъл: „Край на докарването. От днес ще се обличам като квартален лентяй и пет пари няма да давам кой какво ще си мисли.“ Фигурата му беше едра, ала отпусната, лицето — с груби черти, издаващо селски произход, а пръстите му, когато сгънаха вестника и посегнаха за пакета цигари, ми напомниха тези на един мой парижки съдружник, италианец по произход — работата с бумаги беше изтънила кожата им, дори я поизлъскала, но яката длан под нея напомняше, че в родовете и на двамата те бяха първите, изоставили полския труд заради магията на цифрите.