— Вземете от тия — предложих му моята кутия.
Той я погледна, но поклати глава.
— Знам ги. Много са силни.
Затова пък Жоровата ръка трепна и, когато го почерпих, се стрелна на секундата. Дали подобно на ония кучета, които откриваха по митниците наркотици, и той неусетно не бе станал наркоман?
— По една плодова?
Хич не ми се лижеше тая отрова, но нямаше как. Кимнах.
— А после ще си вземем дреболии. Пържат ги с олио — уточни Алекси, сякаш можех да се усъмня, че ги хвърлят в казан с машинно масло.
Той даде поръчката на един влачещ се като охлюв след дъжд келнер, а ръцете му отново засгъваха сгънатия преди миг вестник. Изглежда, не съзнаваше, че го прави. Представих си го над сметачната машина как по инерция проверява десет пъти крайния сбор и мислено отбелязах, че колкото и да си различен от професията си, следите остават. Цигарата между пръстите му леко потреперваше и това пък бяха следите от чашката.
— Значи, частен детектив — погледна ме той одобрително с воднистите си, леко изпъкнали очи. — Браво, браво! Щом ще ставаме Европа, имаме нужда и от такива хора.
Премълчах скромно. В същото време, гледайки охлузените ръкави на полушубката му, се запитах дали някога е надниквал в тази Европа и като каква му се е привидяла. Откакто се бях върнал, чух няколко много поучителни дефиниции за това що е тя. Едната например беше, че там, вярно, се бачка яко, но и се плаща яко. Друга пък гласеше, че животът там е рай, защото всичко е частно. Най-много ме въодушевяваше схващането, че ако си честен и почтен в работата си, няма начин да не успееш. Изобщо рецептата за милионер беше проста — купуваш си една метла, запряташ ръкави и, без да шикалкавиш и заобикаляш храчките, почваш да метеш улиците. Условията са изпълнени и има-няма десетина години — милиончето е събрано.
— И другаря ли е такъв? — кимна към Жоро Алекси.
— Аз съм му охрана — изфука се моят човек.
Счетоводителят ни изгледа последователно.
— Май другаря по става за охрана — каза развеселен и ми намигна.
— Да, ама той не става за детектив — отбелязах с чиста съвест, защото бях предупредил Жоро да не си отваря устата.
Алекси се разсмя шумно, после забеляза, че от притискане на ръбовете има опасност да скъса вестника и го остави на мира.
— Не съм виждал Нора повече от десет години — подхвана той, без да го карам. — Остаряла ли е много? — Направих двузначен жест с ръка — Ех, каква лъвица беше тя! Лъвица и лъжкиня. В началото много се забавлявах с лъжите й, тя ги сипеше наляво и надясно, без да се замисля, като на шега. Правеше го толкова убедително, че който не я познаваше, се хващаше моментално. Но човек като поживее известно време с такава жена и особено когато тия лъжички почнат да се използват и срещу него, може да му писне. Хайде, наздраве! — вдигна той своята от току-що появилите се ракии.
— Наздраве!
Първата му глътка преполови чашата и в очите му се появи влага.
— Иначе тя беше първата ми голяма любов. Бяхме се запознали на излизане от кино „Солун“, гледахме „Олеро, кангасейро“. Закачих я и видях, че поддава. На другия ден отидохме на сладкарница, ядохме плезири с боза. Аз бях трийсетгодишен, а тя на двайсет и три-четири. Още тогава ме слъга, че е ходила в Куба, затова отишла да гледа този филм — да си поприпомни за там. Както и да е, ходихме една година и се оженихме. Аз работех в Кремиковци, а тя — в една шивашка работилница. Шиеше ризи. Като изключим дребните кавги, живеехме си добре. Почнахме да правим опити за дете. И ето че тук работата се закучи. Вярно, аз минавах трийсетте, но всичко си ми беше на място. Тя твърдеше, че и с нея всичко било наред. Ходи на лекар и дори ми донесе изследвания — там пишеше, че нямала отклонения и не знам какво си, тоест, вината е в мен. Взех да се притеснявам, понякога дори не можех да си свърша мъжката работа, както трябва. Хайде наздраве!
Близнах пак чашата и погледнах бегло Жоро.
Той беше зяпнал Алекси, сякаш онзи му разказваше неведоми досега тайни за човешката мерзост. Дори пържените дреболии, които цъфнаха пред носа му, не му направиха впечатление. Можех само да гадая какви черни мисли бъкат в главата му по адрес на женското племе.
— И тъй ден след ден, месец след месец тя ме изкарваше стерилен, а себе си — жертва. Почнах да се държа като някоя баба, да хленча, да й целувам ръцете с повод и без повод. Реших, че единственото, което мога да направя, е да я накарам да си осиновим някое дете, да я направя майка. Що молби бяха, що приказки! Накрая тя склони.
Той надигна чашата, за да отпие последната капка и потърси келнера с очи.