През деня няколко пъти се опитвах да се свържа с Жизел, но най-напред международната линия беше претоварена, а след това не открих никой. Откакто ми беше казала за „Хондата“, все ми беше в ума движението в Париж, както и това, че тя си беше още дете. Трябваше да свикна с мисълта, че като изключим финансовата подкрепа, оттук нататък тя сама щеше да си бере гайлето, но не можех. Представях си какви ли не ужасни ситуации — мотопеда на една страна, тя на друга, писък на линейки, полицаи, кръв — и от тях кожата ми настръхваше въпреки дебелия пуловер.
Вечерта в „По света и у нас“ отново показаха репортаж от Народното събрание, но този път Влаев предвидливо не взе думата. Не го зърнах и сред дремещите в залата и се поблазних от мисълта, че се крие от мен. Нека! Ембаргото в Персийския залив се затягаше, както се затягаше и примката около неговия врат, а това си заслужаваше шест пържени яйца с шунка и чаша каберне-совиньон.
Сънят ме налегна рано и сигурно затова някъде към два очите ми сами се отвориха и започна лудото обръщане от хълбок на хълбок. Накрая ми писна, станах и си потърсих книга. През цепките на щорите забелязах по-силна от обичайната светлина и надникнах навън. Луната, белнала се като измита чиния, висеше точно над отсрещната кооперация и ме фиксираше с поглед. Преди години тъпан да ми биеха на главата, спях като заклан. Уви, това беше минало невъзвратимо — и с едно криминале на Джеймс Хадли Чейс аз се отпуснах в креслото, да обменя малко опит с колегата детектив и да дочакам съня.
Легнах си призори, поради което Варка ме завари сутринта с глава под възглавницата, вместо в яката на ризата. Която плюс това ме и цепеше като при повишено кръвно. Постарах се да бъда любезен с помощничката си, но не се получи и в очите й видях любопитство, примесено с нещо като засегнатост, която не можах да си обясня веднага.
По-късно, избръснат, хапнал сандвич и допиващ кафето си, се върнах мислено на това странно нейно изражение. Тя ме облекчи.
— Скъсах с Бойко — заяви ми твърдо, сякаш бе говорител на Външно министерство, обявило отзоваването на посланика си. — Той ще те потърси сигурно още днес.
— Поласкан съм от вниманието му — отвърнах.
— А ти снощи какво прави?
— Гледах телевизия — учудих се. — Защо?
— Така. Питам.
Загледах я по-внимателно и открих няколко интересни неща, които поради замътената си досега глава не бях забелязал. Първото бе, че й нямаше русия мъх над горната устна и кожата й там леко розовееше. Второто беше смененият лак на ноктите й — довчера оранжев, а сега с цвета на кабернето, което пих снощи. Третата промяна беше в начина, по който бе почнала да обръща към мен профила си с нужда и без нужда. Интересно дали и тя бе прочела онази статийка за флирта при животните и птиците или го правеше несъзнателно.
Въпросът й какво съм правил снощи звънна в ушите ми с нова сила, подхранвайки подозрението ми. Нима това младо момиче… Хайде, стига! Запалих цигара и придадох на лицето си каменния израз на гигантите от остров Пасха. Това ми костваше известни усилия, защото гледката на дългите Варкини крака, обути в полупрозрачни зелени чорапи, за пръв път бе започнала да събужда у мен не съвсем бащински чувства.
Ала раздвоението ми трая до звъна на телефона.
— Ало, Шерлок Холмс — чух гласа на Перо Алашки. — Излиза ли вече навън?
— Не съм, защо?
— Предполагам, че и не си абониран за вестници.
Лошото предчувствие бързо ме сграбчи.
— Позна. Що, трябва ли?
— Не е задължително. Просто иди и си купи единия от двата противоположни вестника. Ако не се е свършил.
— Кой от двата? — изръмжах, но той вече беше затворил, навярно хихикайки доволно, че е успял остроумно да ми съобщи радостната новина.
Докато припряно се обличах, се мъчех да си внуша, че не се е случило точно онова, което очаквах. Не, онези глупаци не можеха така да ме подминат! Най-сетне бях обут, облечен и навярно твърде гневен, защото Варка чак се изправи пред бюрото си.
— Шефе, кажи какво е станало!
— Ако е станало, ще ме видиш като луната откъм тъмната ми страна.
Тя се облещи.
— Ама аз ли…
— Не си ти, не се бой. Друго е.
И понеже се чудех какво още да добавя, врътнах се и излязох.
Пет свити на тръбичка български лева беше цената, на която се сдобих с вестника, измъкнат изпод лавицата. Бяха го направили, мерзавците! Още на първа страница с тлъсти черни букви се мъдреше заглавието: „КАНДИДАТ ЗА МИНИСТЕРСКО КРЕСЛО — ПРАХОСНИК НА МИЛИОНИ“. Подзаглавието допълваше: „Депутат във Великото народно събрание е скатал зелени банкноти за черни дни“.
Направих къс тур около квартала за успокояване на дишането и хлътнах в една от кръчмите на „Раковски“. Гурелив келнер с битово елече се опита да ми пробута шола с варена пача, но аз го отпъдих, запалих цигара и се вдълбочих в четене. Скоро ми стана ясно, че това което бяха извършили, беше най-лошото — материалът бъкаше от саркастични подмятания, ехидство и обвинения в липса на морал, но конкретните факти бяха само два и то трудно доказуеми. Според единия Борис Влаев бил превел в швейцарска банка, а оттам в южноафриканско акционерно дружество — два милиона и половина щатски долара — пари, получени като разлика от препродажбата на съветски петрол на италианската фирма „Джетро-ойл“ с посредничеството на фиктивна швейцарска фирма. Вторият факт гласеше, че по време на оглавяването си на външнотърговското предприятие г-н Влаев е извършил неуспешни сделки, с които е нанесъл щети на народното стопанства в размер на три милиона и осемстотин хиляди лева, чиято валутна равностойност по черния курс на долара по онова време той също пренасочил към две чуждестранни банки. Второто обвинение извика у мен нервен смях. Та нали „нереализирани ползи“ беше едно от главните обвинения срещу баща ми! И тъкмо в тях го бе уличавал неговият помощник Борис Влаев!