Историята си правеше зловещи шеги с хората, но това сега не ме грееше. В борбата си да спечелят министерското кресло за себе си, противниците на Влаев не се интересуваха особено от доказуемостта на вината му. На тях им стигаше той да остане извън кабинета. Както казваше един стар татков приятел, известен с мръсната си уста — бой и ебане не се връщат. Бяха му фукнали няколко шамара насред площада — нека опита да се реваншира. Заемеше ли се да се оправдава, щеше да загуби ценно време и автобусът щеше да тръгне без него. Чао, Влаев! Нещастно политиканче! Кратко трая твоето величие.
Всичко това обаче, както казах, не ме грееше. Нещо повече, то толкова ме вбеси, че се чудех накъде да поема, за да излея гнева си. При Перо Алашки? Той щеше да ми се изсмее и да заяви, че няма нищо общо с тая работа, както го бе казал и предишния път. Да търся оня Петров със зеленото пуловерче или двамата мазни юристи? Вятър в полето. Пет пари не струваха техните обещания за взаимодействие с мен, дори за мое ръководство. Бяха си показали балканския нрав и сега някъде потриваха радостно ръце, че са угодили на своите шефове.
В безсилието си зачетох отново статията и една малка черна точка — като наплюто от муха — в края на едно от изреченията привлече погледа ми. Не бях я забелязал при първото четене. Обърнах прегънатия вестник и най-долу, сбутано под линия, със ситен шрифт прочетох следното: „Благодарим на г-н Л.Д., предоставил ни разобличителните сведения за г-н Влаев, въз основа на които беше написан този материал. Името и адресът му са в редакцията, на разположение на заинтересованите лица и институции.“
Такъв удар под пояса надали би понесъл и Майк Тайсън. Усетих как дъхът ми секва и правя няколко празни отваряния на устата като шаран, получил халюцинация за коричка хляб. Какви мръсници! Какви долни мръсници! Ето за какво им бях — за да си измият ръцете с мен.
Когато онзи със зеленото пуловерче ми бе казал, че са ме избрали, защото наскоро съм си дошъл от чужбина и не съм замесен в политическите борби, мотивировката му ми се видя съвсем естествена. Днес обаче разбирах, че те бяха изиграли своята игра, използвайки ме за маша. Трезво бяха преценили, че нямаше да отида в противоположния вестник и да дам опровержение. В същото време бяха блъснали Влаев в калта и навярно великодушно щяха да ми предоставят оттук нататък да го ритам в корема, додето издъхне. Но, тяхната мама крастава, те не допускаха, че аз не ритах паднали хора! И цялото ми честолюбие, че ми бяха отнели удоволствието сам да го просна, в този миг ме караше да треперя като лист.
— Ей, дай един коняк — извиках на келнера с елечето, но понацупен от първия ми отказ, той реши да се прави на важен.
— Много е скъп — провикна се в отговор, облегнат на помощната масичка.
— Нищо, ти донеси — изръмжах. — Взел съм на баба си пенсията.
Докато той бавно преместваше задника си оттам до шубера и от шубера до мен, жлъчно си мислех, че ако някой ден придобия неограничена власт, келнерите ще са първите, които ще изправя пред взвода за публични екзекуции-. Келнерите и всички със зелени пуловерчета.
Какво щеше да стане сега? Навярно в най-близко време щяха да ме потърсят от прокуратурата, за да им предоставя „разобличителните сведения“, които вече бях дал на вестника. Можех, естествено, да им подшушна, че никакви подобни сведения не съм давал никому, но тогава други щяха да им кажат, че все пак имам такива сведения. Продължавах ли да отричам, щях да си отрежа пътя да ги използувам когато и да било в бъдеще, защото щеше да излезе, че съм отказал да им сътруднича. Макар че го бях споделил с Перо Алашки на четири очи, той винаги можеше да ги убеди, че тъкмо затова съм се върнал в България. А на мен можеше да каже, че няма какво толкова да се правя на ощипана мома, след като моите намерения са стояли в основата на разрешението единствен аз да получа правото да се занимавам с частни разследвания.