Чувам как във въздуха виси още един въпрос: ами милионите? Нали все пак си успял, пъси сине, какво сега плюеш срещу тези, които те приютиха, създадоха ти семейство, позволиха ти да натрупаш немалко пари, обградиха те с уют и спокойствие! Не плюя срещу тях и всичко изброено е истина, макар и без последното. Да, успях да се измъкна от тинята, тресавището не ме всмука, излязох на спасителния бряг. За любопитните ще кажа — успях да пробия в търговията с недвижими имоти. Само който не е запознат с материята, не знае колко трудно е това, особено за чужденец, за метек, какъвто за мнозина бях. Бизнесът с имоти се върти от едни от най-консервативните хора — нотариуси, адвокати, чиновници в кметствата. Всяко чуждо тяло тая пасмина отхвърля с решителността на организма, на който се присажда чужд орган. Да е жив и здрав Марк, старият евреин, който ме въведе в бизнеса и ми даде първите уроци. И късметът ми си каза думата, разбира се, за къде в този живот без късмет!
Но аз се разбъбрих. Трябва да се връщам в стария хол, превърнат за седмица с помощта на същите тези парични знаци в лъскаво бюро, защото първият посетител е вече там. Ще добавя само следното. Ожених се за французойка, роди ми се дъщеря и смятах, че ще оставя кости в страната, където почиват толкова светли умове на човечеството. Ала съдбата реши друго. Обвиненията срещу баща ми след дълги години тормоз се оказаха без всякакви основания и той бе реабилитиран, ала посмъртно. Майка ми се бе поминала скоро след него — подобно сянка на отлитналия от дървото лист. Сестра ми замина с мъжа си и двете си деца за Буенос Айрес и остана там, проклела родината си. А в София остана мръсникът, който бе предизвикал цялата тази трагедия, и си гледаше кефа с чувството, че е изиграл всички.
Заради него се бях върнал тук с цената на разбитото си семейство и попресилената си омраза към капиталистите. Ако не беше той, и аз щях да стана един от тях — килограмите вече ги бях натрупал. Но в един миг осъзнах, че не можеш да изживееш живота си с бремето на неизплатения дълг и същевременно да смяташ, че си преуспял. Тогава избираш единия път — и плащаш цената. Колкото и висока да е тя и колкото да не ти се плаща.
Жената, сефтосала корекомското ми канапе, беше около петдесетгодишна, облечена в черно, със сресана зад ушите коса и мнителна като съветски митнически инспектор. Тя стискаше на коленете си олющено подобие на чантичка и оглеждаше ту Варка, ту картините, ту мен с решително неодобрение. Когато й подадох ръка, усетих в своята влажна плът — като че току-що извадена от легена с прането. Целият й вид беше на несретно, самотно същество, оцеляло на този свят само благодарение неотслабващата си подозрителност към всичко в него. Погледът й беше тъмен, остър, с неприятен блясък. Тя очевидно си даваше сметка, че той е единственото й оръжие, и не спираше да го забожда в мен и Варка като рапира.
— Вие сте шефът, нали? Госпожица Пиперкова — представи се тя с несъмнено достойнство.
Усмихнах се колкото е възможно по-ласкаво.
— Приятно ми е, Дяков. На вашите услуги съм. — Понеже бедната Варка отново бе пронизана и не знаеше къде да се дене, добавих. — Това е моята помощничка. Говорете спокойно.
Госпожица Пиперкова извади от мукавената си чантичка носна кърпа с размерите на резервен парашут, изсекна се сухо и вирна острата си като на Данте брадичка.
— Бих искала да се заемете с един случай… с наказването на една особа… извършила убийство!
Изобразих на лицето си готовност за доживотно съдействие и кимнах.
— Слушам ви.
— Става дума за брат ми. За покойния ми брат — изхлипа тя с неочаквана театралност, сграби кърпата и захлупи главата си.
За всеки случай внимателно я огледах — не бих се учудил, ако откриех в плата два малки прореза, през които ме наблюдава.
— Моите съболезнования — покашлях се.
Тя откри лицето си като ханъма пред законния си повелител.
— Уби го неговата жена — изсъска зловещо. — И искам вие да го докажете. Ще ви се отплатя богато.
Май се бях излъгал в нейната несретност — несретник щеше да е сега всеки един от онези късметлии, овреме отказали се да я направят госпожа. Върху продълговатото й лице изгря мрачна радост. Изглежда, предчувствуваше как чрез мен пръстите на възмездието ще стиснат шията на снаха й.
— Ще се постарая — уверих я. — Едно кафе, уважаема госпожице?
Тя оголи три едри зъба, по които червилото бе повече от това върху тънките й устни.
— Мо-же… Европейско, нали?