Постъпката ми накара госта да се размърда. Това, което не стори преди миг, сега извърши с добавка. Той свали крака си от масичката, стана и, като я заобиколи, застана в средата на хола, разкършвайки рамене. Че беше плещест, спор нямаше. Бе и почти една глава по-висок от мен, а килограмите му прецених като деветдесет и седем и триста грама. Фигурата му беше атлетична — приличаше на копиехвъргач или поне на централен футболен нападател. Единственото, което издаваше, че не се занимава със спорт, беше уморената кожа на лицето. Макар и твърде млад, тя бе учудващо повехнала. После видях и ръцете му. Бяха с широки нокти, здрави и захабени. Не знам доколко белезите от пандиза остават след него, но ръцете му ми напомниха точно това — труд в неволя.
— Аз съм Бойко — представи се той и подла усмивчица, необичайна за подобен мъжага, изкриви устните му.
— Ясно — кимнах. — А аз съм Любо.
— Варка ми каза, че си искал да ме видиш. Ето ме — той поопъна още малко раменете си и якето му се разтвори с нови пет пръста.
Помощничката ми влезе тихо в хола и пак така тихо притвори вратата. Погледнах ги двамата — хубава двойка бяха. Високи, източени, с гъвкави фигури, прелестни образци на своето нахакано поколение. Само едно нещо ми се стори, че не се връзва помежду си — косите им. Неговата беше кестенява, някак безлична и просташка въпреки модната къса подстрижка. На Варкиния оранжев пожар подхождат само изтънели, ала още черни чимове като моите, помислих си злорадо и също пуснах една тънка усмивчица. Видях я, че стои на тръни, и затова я посъветвах:
— Иди ни направи по едно кафе.
— Той не пие — кимна към него тя.
— Нищо. Ще изпия и неговото.
Останахме сами и почувствувах, че започвам да се забавлявам с този юнак. Явно алкохолът бе сменил тактиката си.
— Истина е, исках да се запозная с теб. Варка ми каза много ласкави неща. Пушиш ли?
Той направи някаква физиономия, от която ми стана ясно, че май да. Почерпих го. Той опъна като трапер от реклама на „Марлборо“ и за миг се пренесох пред телевизора си на булевард „Сегюр“.
— Хубави цигари, нали?
— Можеш да си ги позволиш — каза той и премрежи очи.
Виж каква била работата — да поплачем за социално слабите.
— Мога — потвърдих. — Защото съм богат. Ти не си ли?
Той се изсмя — надменно и късо.
— Повика ме да се фукаш с доларите си, така ли?
— Няма такова нещо. Ти започна. Ако искам нещо от теб, то е да ми върнеш онова, което е мое.
— Когато ти ми върнеш моето.
— Тя не те иска — изрекох тихо.
Той се озъби.
— Защото си я прикоткал със зелени.
— Лъжеш се, драги. Плащам й в левове. Но дори да е в долари — значи, толкова ти е цената, щом човек лесно може да те замени.
Юмрукът с цигарата му се сви и в очите му блесна лошо пламъче. Изпитах злобна радост. Това, изглежда, е проличало, защото той се смути и изпусна момента.
— Часовниците не са в мен — каза.
— Освен часовници там имаше и бижута. Имаше също и две дискети. Към сметката трябва да прибавя и петстотин долара, които отмъкнахте заедно с портфейла ми, който струва петдесет долара. Скъпичко ми излизаш.
— За да не ти излизам, пусни Варка. И ще си получиш всичко.
— Казах ти, не я държа насила. Да я повикам ли?
— Няма нужда. Ако си мъж, нека се разберем по мъжки.
— Добре — казах. — По мъжки.
Отблъснах се с гърба си от стената и пристъпих към него. Реакцията му беше бърза — юмрукът с цигарата се стрелна към очите ми и това като че ли беше грешката му. Ако беше само юмрук, можех и да не се дръпна толкова рязко, но цигарата ме стресна не на шега. Видях я да ме отминава на сантиметър — малка ракета с огнена бойна глава. Моята цигара беше в дясната ми ръка, но за разлика от него аз бях левак. Изчаках го да се извърне и тогава го цапардосах в брадичката. Не беше чист ъперкът, дойде малко странично, но това беше единственият кусур на удара ми. Челюстта му изхрущя и той отхвръкна назад. Прелетя близо метър с разперени ръце, сякаш скачаше гърбом в басейн, после изведнъж омекна и се строполи върху мокета.