Наближаваше краят на работното време и могъщото министерство, с чиято благословия се ползвах, изцеждаше на малки групи своите мълчаливи и спретнати служители. Бях се осведомил на пропуска, че Нора още не си е тръгнала и я зачаках, разхождайки се между входа и полегналия лъв. Ето я и нея. Внушителната й фигура изплува от здрачното преддверие и след кратко колебание пое в моята посока. След десетина крачки тя изведнъж ме видя. Устремът й се укроти, дори си помислих, че може да се върне, но гордостта й надделя над моментната слабост. Приближи се и дори ми протегна ръка.
— Как е, колега?
— Мерси, бива — отвърнах. — Мога ли да ви отнема малко време?
— Излизам от работа и главата ми е като балон. Много ли е спешно?
— На този свят има малко истински спешни неща. Но във ваш интерес е да не отлагаме.
— Отивам при една приятелка — подвоуми се тя.
— Мога ли да ви закарам. С кола съм.
Това реши въпроса. Отидохме до спрелия пред Сатиричния театър Жоро, помогнах й да се качи, седнах до нея и боязливо си помислих дали ладата няма да избие някой амортисьор.
— Зала „Универсиада“ — каза тя и Жоро кимна изпълнително.
А аз се обърнах към нея.
— През последните дни доста се порових във вашия случай, госпожо Казакова. Може да се каже, че ви поопознах.
— И как ме намирате? — вирна тя нос, нелишена от кокетство.
— Интересна личност сте. С богато въображение. И освен това, навярно от вродена деликатност, често пъти предпочитате да спестите истината на хората.
— Така ли?
— Може и да греша. Но за едно нещо и мен ме въведохте в заблуждение.
— За какво?
— За това, че синът ви е бил с вас в нощта на пожара.
Тя отвори уста да поднови лъжата, но аз сложих пръст на устните си.
— Недейте. Като всяка майка, решили сте да го защитите от евентуално подозрение, но той не се нуждае от защита. Има алиби.
Тя леко въздъхна и изви глава към врата на Жоро, после пак ме погледна.
— Не се безпокойте, той е мой сътрудник. Освен това е ням като риба. Прав ли съм, Жоро?
— Мъ-хъ! — измуча той и аз едва не прихнах от бързия му рефлекс.
— Всичко е наред. Изкушавам се да ви задам и един друг въпрос, макар да не ми влиза в работата…
Замълчах, а тя се бореше със страха си, но победи любопитството.
— Нищо, задайте го.
— Защо е трябвало да лъжете Алекси, че не може да има деца?
На лицето й трепна краткотрайно смущение, последвано от зачатък на гняв. Даде си обаче сметка, че сама го бе пожелала, потули гнева и чертите й вече издаваха само умората на жена, преминала петдесетте.
— Млада бях, неопитна. Страх ме беше, че ако му кажа истината, ще ме зареже. А така стана обратното — той започна да ми се умилква, да ми угажда. Сметнах, че съм спечелила битката с него. Животът с един мъж е битка, господин Дяков. И ако жената я загуби, тежко й.
— Лъжата винаги излиза наяве — вметнах учтиво.
— Времето я посипва с пепел. Забравя се.
— Но във вашия случай не е станало така. Напротив, объркал ви се е животът.
— Защо? Бях разбрала, че не мога да имам свое дете, а пък като всяка жена исках да си имам. И тогава предложих на Алекси да си осиновим.
— Според него вие не сте искали, а той ви е увещавал.
— Нали сте детектив, бъдете психолог. Какво би станало, ако веднага се съгласях с него — нали щеше да е подозрително? Трябваше да се държа като ощетена, за да не вземе сам да се изследва. Така че успях да го заблудя. Но какво значение има това сега?
— Права сте, никакво.
Бяхме спрели на светофара на „Орлов мост“ и над главите ни светна синята лампа, подканяща шофьорите да угасят двигателите. Нищо такова, естествено, не се случи. Да имаше как, биха включили и резервните, ако притежаваха.
— Угаси бе, абориген — сопнах се на Жоро и той се почуди, но разбра какво искам и ме послуша. Усетих обаче, че ако не беше се направил на ням пред Нора и не беше последователен като дете в играта си, щеше да ми се озъби.
— Какво знаете за произхода на Манол?
— Каквото е нужно.
— Баща, майка?
— Баща му беше тираджия, а майка му студентка от лесотехническия. Взел я на стоп от Бургас и до Горубляне работата станала. Нито единият, нито другият са искали детето.
— Кога е роден Манол?
— На четиринайсети април хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година.