— Ужас! Ужас! — Ефросина закри лицето си с ръце. — Това не е вярно!
— А кой е отмъкнал кибрит от стаята на сестрите в психиатричното отделение и се е опитал да подпали столовата?
— Не! Не!
— А кой гледаше с ей-такива очи тази картина — посочих японския пейзаж на стената, — когато я видя за първи път? Тя прилича на пожар, нали?
Бях прекалил. Очите й се обърнаха като на кукла, клепачите й притрепераха и тя се свлече, слава богу, назад върху облегалката.
— Варке! — извиках, но Варка стриктно бе изпълнила нареждането ми и бе изфирясала.
Седнах до Ефросина и напипах пулса й. Беше малко забавен, но силен и аз се успокоих. Отидох в банята и докато ровех за чиста кърпа, която да намокря, си мислех какъв безотговорен блъфьор съм. Блъфът беше в природата ми — с негова помощ и с упоритостта си бях постигнал в този живот повече, отколкото с всичките си познания, умения и сръчности. Давах си сметка, че въпреки така стройно изложената хипотеза, обвиненията ми срещу Ефросина бяха в голямата си част свободно съчинение. Разчитах, че бидейки психически неустойчива, в един миг тя можеше да признае какво е направила. Във всеки случай, чувствах се горд, че поне дотук бях навързал връзките в тая сложна компания със завидно майсторство. Сега трябваше да чуя финалните акорди на композицията. Надявах се да бъдат тържествени.
Върнах се с кърпата в хола и я сложих на челото й. Потупах я леко по бузата и тя открехна очи.
— Какво става?
— Нищо, малко ви призля.
Тя се надигна, свали кърпата от челото си и го заразтрива. Със съзнанието, че постъпвам жестоко, продължих разпита.
— Какво сте правили в Драгалевци в деня преди пожара?
— Изпрах дрехите на Дими, изметох, тупах одеяла… — тя си спомняше едно след друго тези действия с носталгична вялост. — После дойде Манол с един приятел.
— Колко време стояха?
— Половин час.
— А вие?
— Какво аз. Аз си тръгнах след тях.
— Защо не останахте да спите горе?
— Ами защо… не останах. Аз рядко оставах да спя там и то винаги, когато Нора беше горе. Не исках да сме… насаме.
— И се прибрахте в „Обеля“, така ли?
— Да… — Тя се замисли, после ме изгледа уморено-победоносно. — Нали не вярвахте, че съм била с майка си? Можете да питате в поликлиниката — през нощта на мама й стана зле с кръвното и виках лекар. Там сигурно са записали, че са идвали.
Честно казано, очаквах подобна развръзка. Оставаше да проверя истинността на казаното, но вероятно то щеше да се потвърди. Тази жена искаше да накисне Нора Казакова, но не беше извършила палеж. Беше изкомбинирала историята след пожара — като утешителна печалба. В душата си навярно тя беше доволна, че брат й е получил възмездие за съсипания й живот, но не желаеше да се примири с възможността снаха й да подреди своя за нейна сметка.
По всичко личеше, че никой от заинтересованите близки не беше подпалил къщата. Но и късото съединение в печката не бе причинило пожара. Трябваше отново старателно да прехвърля всичко което знаех за нещастния Димитър Боцев, ако държах картата на конеца, която така охотно бях размахвал насам-натам, да не се окаже без покритие.
В поликлиниката на ЖК „Обеля“ потвърдиха, че в нощта срещу деветнайсети август е регистрирано посещение в дома на госпожа Стаматова-Боцева. Дежурен е бил доктор Пепеланов. Изчаках доктора-феникс да се завърне от визитация и го попитах спомня ли си въпросната нощ и прегърбената бабичка. Спомняше си ги, естествено. Бабата-била вдигнала кръвно и дъщеря й се паникьосала. Беше ли там дъщеря й? Че как иначе! Сновеше на около като невестулка и все мърмореше. Сигурно е стара мома.
Потвърдих това, сбогувах се с кварталния лекар и казах на Жоро да кара към Драгалевци. Беше есенен предиобед, мъждив и влажен. Колите пред нас пръскаха върху предното стъклофин воден прах и Жоро пусна чистачките, но вместо да го изчистят, те го замъглиха. Помислих си, че и с моето първо разследване се бе случило същото.
В Драгалевци беше още по-влажно и докато разкопчавах веригата на вратата, ръцете ми се намокриха. Додето го бършех с носната си кърпа, огледах околните къщи. Нито в тази на професор Стайков, нито в другата, на Богдан Мавродиев, се забелязваше живот. Сетерът в двора на Карастоянов също се бе скрил някъде и ми стана мъчно, че няма кой дори да ме залае. Бутнах вратичката, прекосих двора и хлътнах в опустошената от огъня сграда. Влагата бе засилила миризмата на изгоряло дърво, придавайки му допълнителния дъх на гнилост.
Този път носех фенерче и се заех да изследвам останките с по-голямо внимание. Стълбата към мазето липсваше, ето защо се съсредоточих върху кухнята и стаята, в която Боцев бе завършил земния си път. Вдигах разни опушени съдове, разпоени метални чаркове и овъглени късове керамика и се мъчех да си представя кое как е изглеждало преди пожара. Имаше няколко съда, които ме озадачиха. Един от тях беше тенекия от сирене, надупчена на няколко места с гвоздей като решето и с липсващ капак. Разтърсих се и след малко го открих. В капака имаше същите дупки. Почудих се какво ли може да е цедил в тази тенекия, но така и не стигнах до отговор. Озадачи ме също един прът, с остър метален накрайник като от копие. Прътът, кой знае как, почти не беше пострадал от огъня, само се беше понапукал. Представих си нищожната фигура на Боцев, въоръжена с копието, и това ме развесели. Дали пък тези предмети не бяха домъкнати от театъра, за да представя на своята сестра или на Други желаещи пиеса, в която той изпълнява главната роля?