Особено внимание отделих на печката. Отворих капака и се загледах в сложната плетеница от кабели, но така и не открих къде точно е това късо съединение. Според мен всички жици бяха на късо. Отказах се да гадая и отидох до купа мазилка, изпод която бяха измъкнали тленните останки на покойника. Надявах се да открия някое копче или златен зъб, но безуспешно. Повъртях се още известно време, взирайки се в напуканите стени и зеещи прозорци, след което се върнах в колата.
— Накъде шефе? — попита Жоро.
Погледнах часовника си — наближаваше обед.
— Дай да потърсим кръчмата.
— Няма защо да я търсим. Знам я къде е.
— Добре, мистър Всезнайко. Карай тогава.
Преди години драгалевската гостилница навярно е смайвала тръгналите към Витоша туристи със своята модерна архитектура. Изградена от стъкло, дърво и тухли и кацнала над задръстената от боклуци рекичка, тя е стояла като извадена от кутия та кукла, учудена как е попаднала сред околната мръсотия. Учудването й не траяло дълго. Лека-полека мухите осрали стъклата й, местните пияници нанесли слой кал върху пода, саждите пропили пердетата и сега, когато влязохме с Жоро в сало на, той напомняше гаров ресторант — окаден смрадливи меланхоличен.
Свободни маси имаше колкото щеш, но избрах една до стълбището, край която героически дремеха двама старци с лица жълти и груби като коркови тапи. Бяха отлична илюстрация на поговорката, че с каквото дружиш, такъв ставаш. Вдигнах ръка за поздрав и се обърнах към по-будния:
— Може ли да си правим компания?
— Може. Ако почерпиш — бе незабавният отговор.
Настанихме се с Жоро насреща им и повиках келнера. Той бе озадачен, че особи като нас бяха предпочели масата на двамата сънливци, но когато поръчах две бутилки бяло вино за тях, любопитството му стихна. Неведоми са пътищата на човешките приятелства, прочетох в зачервения му снощен поглед. И беше абсолютно прав.
Разговорът със старците се оказа по-труден, отколкото предполагах, поне в началото. Скоро установих, че единият — с нос като безцветна ягода, на която са изчегъртани семките, с торбички под очите и извита надолу в горчива гримаса уста — имаше по всеки въпрос свое мнение, изчерпващо се с едно „Е, па…“ Той се казваше „дедо Киро“. Другарят му не беше толкова категоричен, предпочиташе от време на време да се ухилва с беззъбата си уста и да я обърсва след това с длан, а на евентуалните въпроси отговаряше с отривисто дръпване на главата назад, което можеше да означава и „да“, и „не“, както и всичко от този род. Не е трудно да се отгатне колко струваше информацията от източници като дедо Киро и дедо Боре. И все пак за момента тя бе най-доброто. С пристигането на виното стана и по-изчерпателна.
Естествено, стигнахме и до пожара. Дъвчейки кюфтетата си, ние с Жоро научихме, че този пожар е един от най-големите през последните „триесет“ години, когато по-величествен е бил взривът в цеха за лепила. Но пък тогава не е имало жертви, а сега „стана зян оня темерутин, артиста, господ да го прости!“ Поинтересувах се защо смятат, че е бил темерутин, на което дедо Киро ми отвърна, че „не сметат, а направо си беше“. Никога не черпел, а пийнел ли си повечко, ставал зъл, заядлив и дори налитал на бой, макар да бил едно джезве кокали и му стигал само един юмрук, да го просне и приспи.
— Често ли идваше в кръчмата? — попитах.
— Е па… — отговори дедо Киро, а дедо Боре дръпна глава назад.
Научих все пак, че понякога е идвал тук, предимно в събота, защото се събирали повече хора и той имал по-големи възможности да се заяде с някой. Попитах дали е идвал в съботата преди пожара и след кратко съвещание двамата потвърдиха, като си спомниха, че тогава Боцев си е пиел с Манчо семкаря, с когото после се скарал и също му налитал. Поинтересувах се дали този Манчо би възразил, ако го почерпя бутилка вино и за моя радост двамата дедовци едва не се скараха кой да иде да го повика, защото живеел на две преки оттук и щял да дойде веднага. Това се казваше солидарност.