Да върви на майната си, хич не ми пукаше. В края на краищата навярно все още съществуваше възможност аз да нанеса последния удар. Смъртоносният. В съдебната зала или в някой клозет, където с най-голям кеф щях да му натикам депутатската глава в писоара. Нека свършех само с моята малка бедна Ефросина! Дано си беше вкъщи.
Имах късмет.
— Вие?
Госпожица Пиперкова, за пръв път от нашето познанство, ме гледаше истински уплашено. Дори след припадъка, който бях причинил с откровеността си, тя бе запазила известно самообладание. Сега обаче яко я друсаше шубето. Може би защото като всяка неуравновесена персона интуитивно се досещаше, че краят е съвсем близо.
— Ние — отвърнах церемониално като кралска особа. Бях оставил Жоро в колата, естествено. — Ще ме поканите ли?
— Мама спи — опита се да отклони тя визитата ми.
— Няма значение. Можем да идем в кухнята.
Тя се поколеба, но разбра, че няма сериозни основания да ме пропъди и плахо открехна вратата. Разширих пролуката достатъчно, за да вляза, и я последвах към хола. В тъмночервения си пеньоар с черни цветя тя изглеждаше малка и съсухрена като калинка-малинка.
Оказа се, че мама й никак даже не спи и тя го бе знаела. Ала после внезапно се бе примирила с мен. Влезе и застана странично, откривайки ми гледката на госпожа Стаматова-Боцева в своя люлеещ се стол. Влязох и аз.
Приближих се и мълчаливо стиснах костеливата й ръка.
— Здравейте, млади човече — избуча бабата с плътния си глас. — Да не би да носите новини?
— Новините са край нас — казах. — Но се превръщат в такива, когато ги изречем.
— Седнете — покани ме тя и аз седнах. Ефросина остана да стърчи като гузна ученичка при посещението на учителя си.
— Радвам се, че ви заварвам и двете вкъщи. Няма да ви отнема много време. Поне не толкова, колкото случаят, възложен ми от госпожица Пиперкова, ми отне на мен. — Хвърлих невинен поглед към дъщерята. — Бих искал да ви попитам тук, пред майка ви, още ли смятате, че госпожа Нора Казакова, вашата снаха, е причинила пожара?
В очите на Ефросина видях тъмния блясък на поражението. Беше въпрос на гордост да го признае още сега или да се бори, докато рухне.
— Да, смятам — изрече тя тихо, но твърдо, избирайки втория вариант.
Нейна работа. А ла гер ком а ла гер.
— Добре. Нека се върнем към вашето пребиваване в психиатричното отделение. Имате ли спомени от него, по-специално от това през седемдесет и осма година?
Тя стисна устни.
— Не съм толкова луда, колкото си мислите. Всичко си спомням, да!
— Чудесно. Нека си припомним тогава онзи малък епизод в столовата, когато вечерта сте се примъкнали тихомълком вътре и сте се опитали да я подпалите. Помните ли го?
Майка й натисна с крака си канапето и брадичката й, бетонна и четвъртита, се вирна към мен.
— Защо й напомняте тези ужасни дни? Не виждате ли, че я измъчвате!
— Съжалявам, но тя ме потърси първа. Иначе никога не бих си позволил да тръгна по къщите на хората и да ги измъчвам с миналото им. Е?
— Не съм искала да подпалвам столовата! — почти изкрещя Ефросина. — Да не искате да ми лепнете и това?
— Не, уверявам ви. Но ми кажете все пак какво направихте.
Този път вътрешната й борба остана не по-скрита от гонитбата на рибки в аквариум. Вече едва издържаше.
— Това си беше мой личен проблем!
— Е да, доколкото не се е наложило да идва пожарната.
— Фроси, кажи, мама, не мъчи и мен! — обади се майка й. — Дайте ми една цигара, моля ви се!
Бързо й поднесох кутията си, после и запалката. Бившата ресторантска звезда гледаше дъщеря си изпод вежди и димеше като кремиковски комин. И двамата чакахме отговор.
— Исках да направя магия — отрони Ефросина, не издържала товара на двата ни чифта погледи.
— Каква по-точно?
Тогава тя седна на канапето, сложи ръце в скута си и, навела глава, ни описа всичко с най-малките подробности. Когато свърши, аз й зададох още само един въпрос. И тя му отговори така, както бях очаквал.
Реших да отпразнувам приключването на случая Боцев-Пиперкова в ресторант „Сакура“ на хотел „Ню Отани“. Мислих, мислих кого да поканя за компания и пак се спрях на семейство Алашки.