Срещнахме се във фоайето на хотела, после си събухме челиците пред сепарето и къде с пухтене, къде с наместване, седнахме върху оризовите рогозки. Госпожа Алашка този път се държеше далеч по-свободно. Обноските й ми напомниха една моя пловдивска леля, която преди години беше посетила ГДР с екскурзия от профсъюзите. Когато се върна, тя бе придобила толкова светски шик, че цялата рода я нарече „германката“ и с този прякор тя живя до смъртта си. Колкото повече изкуфяваше, толкова по-често разказваше тя за това незабравимо пътуване, додето аз и братовчедите ми научихме всички случаи наизуст и понеже тя бе по-оглушала, рецитирахме ги заедно с нея.
Пийнахме по едно саке, за да не обидим традицията, след което поръчах четири различни порции плюс рибени салати и евксиноградски мискет. Като гледах Варка как сладичко си хапва и майор Перо как сладичко си пийва си помислих, че нищо на този свят не успокоява така добре, както храната. В един миг се упрекнах, че не бях поканил и Жоро — сигурен бях, че след краткия курс, който бе минал при мен, щеше да се въздържа от бърборене и щеше да наблегне предимно върху чиниите. Ала си бях спомнил неотдавнашните му предложения към Варка и се побоях от виното да не почне пак. Не ми се щеше да го ритам под масичката или публично да му дърпам ушите.
Бях решил също така да не отварям дума за Влаев. Когато дамите ни се отправиха към тоалетната, Перо цял настръхна, очаквайки, че ей сега ще му разваля удоволствието от месото, гъбите и сосовете. Аз обаче си полизвах чашата и пет пари не давах за притеснението му. Тази вечер не исках да лазя по нервите на никого — имах нужда от малко отпускане и от сътрапезници, които да не ме натоварват излишно.
Нямах намерение дори да ги занимавам с току-що приключилата история с пожара, но първо Перо, а после и жена му взеха да ме подпитват какво е станало с първата ми клиентка. И тогава, за да не се правя излишно на интересен, аз им разказах накратко историята с нейния необичаен завършек.
— Хм, знаеш ли, че си излязъл от тоя случай, както синът ми в отделенията решаваше задачите — каза Перо. — Имаше си някаква своя система на смятане и все започваше не оттам, откъдето трябва.
— Е, нали ги е решавал — рекох.
— Да, ама в по-горните класове закъса.
Свих рамене. Щом му дойдеше времето, щях да мисля и по този проблем. Ако изобщо станеше нужда.
— Все пак си проявил интуиция, като си свързал двете запалвания — в психиатрията и в Драгалевци — похвали ме Перо.
— Всичко почна от картината, дето ми виси в офиса. Още от самото начало Ефросина я гледаше някак странно и това после дълго не ми даваше мира.
— Най-много ми харесва този плъх! — възкликна разнежено Алашка, сякаш ставаше дума поне за Ален Делон.
— На мен пък ми е жал за него — обади се Варка.
— Знаете ли — казах, — имам чувството, че някога съм чел или чувал подобна история, но не съм сигурен. Как някъде подпалват плъхове, за да се отърват от тях, а те се набутват в складовете или нещо подобно и ги запалват. Не знам. Във всеки случай не тръгнах от това, дори да съм чувал такова нещо.
— Възможно е — потвърди Перо, — ако някъде дълбоко в паметта ти е съхранена подобна случка.
— Нищо не мога да ти кажа. Може и да се лъжа. Защото и за подобни магии ми се струва, че съм чувал. Не е ли същото, когато на митинги изгарят портрета или чучелото на някой омразен политик? Така Ефросина, като е направила фигурката на лекуващия я лекар от салфетки и я е запалила, е сметнала, че автоматически ще оздравее. По същия начин и Боцев е запалил живия плъх, който е държал в надупчената си тенекия — като заложник на своите житейски беди. Драснал му е кибрита, а оня е хукнал към мазето и се е заврял да се гаси в някакви парцали.
— Горкият плъх! — въздъхна Варка.
— Кой от двата? — попитах я. Тя не отвърна. — А ти знаеше ли за какво са се връщали Манол и Бойко от морето?
— Не! Честна дума, не. Щях да ти кажа!
— Да свият на Боцев доларите, които завалията е държал в един уж таен долап — поясних на семейство Алашки. — Само че Боцев е видял сина си в мига, когато онзи ги е отмъквал, за да ги харчат по курортите. Понеже тъй и тъй ги е бил взел от Малина Вутова, за да му купува видео, след като се скарал с него, махнал с ръка и го пуснал. А после се напил в кръчмата.
— Който нож вади, от нож умира — отбеляза дълбокомислено Перо Алашки и въпреки скептичното ми отношение към противоречивите народни мъдрости, мисля, че в случая беше прав.
Сетих се за тази му сентенция няколко часа по-късно, когато се прибрахме с Варка вкъщи. Бях тръгнал да я изпращам, но тя неочаквано заяви, че не й се прибирало у дома и на свой ред тръгна да ме изпраща, а накрая, естествено, се качи горе. Седяхме на светлината на лампиона с по едно малко дванайсетгодишно уиски в чашите и гледахме картината на японката, грееща със заревото си в полумрака на хола.