Выбрать главу

— Ти затова ли ни заведе в японския? — попита Варка.

Сепнах се.

— Виж, не бях се сетил. Не, разбира се. Макар че кой знае.

Както казах, спомних си за сентенцията на Перо. Бях опитал няколко пъти да се свържа с Париж и Жизел, но безуспешно, а сега мислех за Влаев. Какво ли правеше в един без десет през нощта? Станах, седнах на Варкиния стол зад бюрото и придърпах телефона. Набрах номера. Не знаех какво ще му кажа, ако вдигнеше слушалката, но чувствах, че вече не го мразя, както го мразех само преди няколко дни. Може би и не го презирах. Струваше ми се, че е мъртъв.

След дълго звънене все пак отсреща вдигнаха.

— Ало?

Не беше той. Беше женски глас и, ако не ме лъжеше слухът, не бе сънен, а по-скоро разстроен.

— Добър вечер — казах. — Може ли да говоря с народния избраник господин Борис Влаев.

Отсреща чух нещо като хълцане, после ухото ми писна от възклицания.

— Кой се обажда? Кой сте вие? Вие ли сте? А, вие ли сте? Как можахте, как! Не ви ли беше срам, а, кажете! Вие ли сте, питам?!

Тонът й ме раздразни, пот изби върху челото ми.

— Може ли да говоря с господин Влаев или не?

Жената пак изхълца, след което гласът й изведнъж се скърши.

— Господин Влаев е в болницата. В реанимацията е. Изкара миналата нощ инфаркт. В безсъзнание е. На системи.

— Благодаря ви. Извинявайте — казах и затворих.

Запалих цигара и се върнах при Варка на канапето.

Тя ме погледна изотдолу, но аз нищо не казах и тя нищо не попита. Сгуши се под ръката ми и си сложи дланта над шкембето ми, някъде там, където глухо бумтеше сърцето ми.

Наистина не чувствах нищо — нито омраза, нито съжаление, нито утехата на възмездието. Изпуших три цигари една след друга и се взирах в бледите отблясъци на лампиона върху отсрещната стена. Освен картините — замръзналите мигове на нечии цветни видения — върху нея нямаше нищо. Както и вътре в мен.

— Искам да си легна — казах по едно време, без да съм сигурен, че дори това ми се прави. Можех да остана в позата, в която се намирах, до края на дните си.

— И аз — каза тихо Варка и се притисна до мен.

Сведох глава и вдигнах леко брадичката й. Тя изпъна шия и ме целуна. Вкусът на устните й беше като на бяло сладко — кой знае как появил се там или избликнал от гънките на детската ми памет в този среднощен час.

— С теб — добави тя.

Бях го очаквал, може би дори се бях стремил към това, въпреки че никога не бях си го признавал. Нямах сили да отвърна с „не“, нещо повече — не исках да отвърна с „не“.

— Добре. Но те предупреждавам — само този път. Ясно ли е?

Тя бавно и сериозно кимна. Рижата й коса се поклати като стихнал за миг пламък, който може всеки момент отново да лумне, а в очите й прочетох насмешливия въпрос: „Много ли си сигурен?“

Честно казано, не знаех.

Информация за текста

© 1991 Иван Голев

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007

Публикация:

Иван Голев

СМЪРТТА НА ПЛЪХА

Българска

Първо издание

Художник Симеон Кръстев

Техн. редактор Любен Петров

Коректор Иван Владимиров

Формат 70/100/32. Печ. коли. 15 Цена 8,90 лв.

„РУМЦАЙС КУНСТ“, 1991

Печат: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4587]

Последна редакция: 2007-12-12 08:39:23