Гуен Делвано чакаше за нещо съвсем друго, смяташе Дърк. Докато Руарк оглеждаше хоризонта с нетърпелива надежда, Гуен беше настръхнала и в готовност. Спомни си думите, които беше изрекла, докато си говореха в сенките на раздирания от огъня Крайн Ламия. „Време е ние да станем ловците“, беше казала. Все още го мислеше сериозно. Когато двамата с Дърк пазеха заедно, Гуен вършеше цялата работа. Седеше до високия тесен прозорец с почти безгранично търпение, с бинокъла увиснал на гърдите ѝ, ръцете ѝ отпуснати на перваза, нефрит и сребро до празно желязо. Говореше на Дърк, без изобщо да го поглежда: цялото ѝ внимание беше насочено навън. Освен за да иде до тоалетната, отказваше да напусне прозореца. От време на време вдигаше бинокъла и оглеждаше някое далечно здание, където бе зърнала движение, а по-рядко молеше Дърк за гребен и започваше да сресва дългата си черна коса, постоянно разрошена от вятъра.
— Надявам се Джаан да греши — каза тя веднъж, докато седеше и се решеше. — Бих предпочела Лоримаар и неговият тейн да се върнат, вместо Бретан. — Дърк измърмори нещо в съгласие, в смисъл, че Лоримаар — много по-стар и ранен при това — ще е много по-малко опасен от едноокия дуелист. Но когато го каза, Гуен само остави гребена и го изгледа с любопитство. После каза: — Не. Изобщо не е това причината.
Колкото до Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд Вайкъри, чакането като че ли го измъчваше най-тежко от всички. Докато беше в действие, докато от него се бяха изисквали какви ли не неща, беше оставал стария Джаан Вай къри — силен, решителен, водачът. Бездеен, беше съвсем различен човек. Нямаше роля, която да играе. Вместо това имаше безкрайно време за мрачен размисъл. Това не беше добре. Макар рядко да споменаваха Гарс Янацек, беше ясно, че Джаан е обсебен от призрака на своя червенобрад тейн. Беше постоянно намръщен и започна да изпада в унило мълчание, което понякога траеше часове.
Отначало настоя, че трябва да стоят вътре непрекъснато. Сега самият той започна да прави дълги обиколки призори и по здрач, когато не беше на пост. През часовете в стражевата кула повечето разговори с него бяха пълни с несвързани спомени за детството му в крепостите на Съюза Айрънджейд и приказки от историята, за герои мъченици като Вайкър висш-Редстийл и Арин висш-Жар-камък. Никога не говореше за бъдещето и само рядко — за сегашното им положение. Докато го гледаше, Дърк имаше чувството, че почти може да види вътрешния му смут. Само за няколко дни Вайкъри беше загубил всичко: своя тейн, своя роден свят и своя народ, дори кодекса, според който бе живял. Бореше се това — вече бе взел Гуен за тейн, приемайки я с пълнота и пълна отдаденост, каквато никога не бе показвал поотделно нито към нея, нито към Гарс. И на Дърк му се струваше, че Джаан се опитва да съхрани и своя нравствен кодекс също така, вкопчвайки се здраво в малкото късове каваларска чест, които му бяха останали. Гуен, а не Джаан беше тази, която говореше за ловене на ловците, за животни, които се избиват помежду си, сега, след като никакви кодекси вече не съществуваха. Тя обличаше нещата в думи все едно говореше не само от свое име, но и от името на своя тейн, но според Дърк не беше така. Вайкъри, когато заговореше за предстоящите сблъсъци, като че ли винаги намекваше, че ще се дуелира с Бретан Брайт. В дългите си разходки из града често се упражняваше с пушка и с пистолет. „Ако ще се изправям срещу Бретан, трябва да съм готов“, казваше и се залавяше като автомат с ежедневното упражнение, обикновено близо под кулата, тъй че се виждаше, и минаваше поред през всяка каваларска форма на дуел. Един ден бягаше през карето на смъртта и десетте крачки и пърлеше с лазера въображаемите си противници, а на следващия беше свободният стил и вървенето по линия, а след това — единичният изстрел и отново карето на смъртта. Тези, които бяха на пост горе, го прикриваха и се молеха някой враг да не види пулсиращата долу светлина. Дърк го беше страх. Джаан беше тяхната сила, а беше затънал във войнствената си самозаблуда, полуизреченото му допускане, че Бретан Брайт ще се върне и ще го удостои благосклонно с цивилизованите правила на кодекса. Въпреки всичкото прехвалено мъжество на Вайкъри в дуел, въпреки ежедневния му ритуал на упражнения, за Дърк изглеждаше все по-малко вероятно Айрънджейд да триумфира над Бретан в единичен двубой.
Сънят на самия Дърк беше изтерзан от натрапчиви кошмари за брайта с половината лице: Бретан, с неговия странен глас и блестящото му око, и гротескния му тик, Бретан, стройният, с гладката буза и невинен, Бретан — унищожителят на градове. Будеше се от тези сънища потен и изтощен, запомнил писъците на Гуен (високи пронизителни вопли като на кулите на Крайн Ламия) и начина, по който го гледаше Бретан. За да прогони тези видения, разполагаше само с Джаан, а около Джаан витаеше някакъв уморен фатализъм, въпреки че все още можеше да прави упражненията си.