Беше заради смъртта на Янацек, казваше си Дърк… нещо повече, обстоятелствата около тази смърт. Ако Гарс беше умрял по-нормално, Вайкъри щеше да е по-яростен, хладнокръвен и непобедим отмъстител от Мирик и Бретан взети заедно. Сега обаче Джаан беше убеден, че неговият тейн го е предал, че го е гонил като звяр или лъжечовек, и това убеждение го унищожаваше. Неведнъж, докато седеше с Айрънджейд в малката наблюдателница, Дърк изпитваше подтик да му каже истината, да скочи и да извика: „Не, не! Гарс беше невинен, Гарс те обичаше, Гарс бе готов да умре за теб!“ Но си мълчеше. Ако Вайкъри умираше така, погълнат от меланхолията си и усещането си за измяна, и пълната си загуба на вяра, то колко по-бързо щеше да го убие истината.
Тъй че дните отминаваха и пукнатините растяха, и Дърк наблюдаваше тримата си спътници с нарастващо предчувствие. Докато Руарк чакаше спасение, Гуен отмъщение, а Джаан Вайкъри — смърт.
15
На първия ден бодърстване валя почти целия следобед. Облаците се бяха трупали на изток цяла сутрин, ставаха все по-гъсти и по-застрашителни, затулваха Дебелия Сатана и децата му така, че денят беше помрачен от обичайното. Към обед бурята избухна. Беше виещ звяр. Ветровете свиреха толкова силно, че стражевата кула сякаш се разтърсваше и реки кафява вода потекоха буйно по улици и канали от жар-камък. Когато слънцата най-сетне пробиха — почти по залез — Лартейн блесна, стените и сградите му засияха мокри и по-чисти, отколкото Дърк ги беше виждал. Огнефорт изглеждаше изпълнен с надежда. Но това беше само първият ден бодърстване.
На втория ден нещата се върнаха към нормалното. Адското око прокарваше бавно червена диря по небето, Лартейн се въсеше мрачен и тъмен долу, а вятърът върна прахта от Мерата, която вчерашните дъждове бяха отмили. На свечеряване Дърк забеляза въздушна кола. Появи се високо над планините, черна точка, и помете над Общата мера, преди да обърне и да се спусне към тях. Дърк я наблюдаваше внимателно през бинокъла, отпуснал лакти на каменния перваз на тесния прозорец. Не беше от познатите му коли — нещо съвсем черно, малък стилизиран прилеп с широки криле и огромни фарове-очи. Бяха на поста с Вайкъри. Дърк го извика при прозореца и Джаан я погледна равнодушно и каза:
— Да, знам го този съд. Не ни интересува, т’Лариен. Това са ловците от крепост Шанагейт. Гуен докладва, че ги видяла да напускат тази сутрин. — Въздушната кола вече беше изчезнала между зданията на Лартейн и Вайкъри се върна на мястото си.
През следващите дни Дърк видя шанагейтите няколко пъти и не преставаха да му изглеждат нереални. Колко странно беше да мисли човек за тях, как идват и си отиват, незасегнати от всичко, което се беше случило, живееха си живота все едно Лартейн все още беше мирният умиращ град, какъвто изглеждаше, сякаш никой не беше загинал. Бяха толкова близо до всичко това и в същото време — толкова отдалечени и невъвлечени; можеше да си представи как се връщат в своята крепост на Висок Кавалаан и докладват колко скучен и еднообразен е животът на Ворлорн. За тях нищо не се беше променило: Крайн Ламия все още пееше своя траурен вопъл, а Предизвикателство все така кипеше от светлина, живот и обещание. Завиждаше им.
На третия ден Дърк се събуди от особено болезнен кошмар, в който отбиваше сам атаката на Бретан, и след това не можа да заспи отново. Гуен, приключила смяната си на пост, крачеше напред-назад в кухнята. Дърк си наля халба от бирата на Вайкъри и я послуша известно време.
— Трябваше вече да са тук — не спираше да недоволства тя. — Не мога да повярвам, че все още търсят Джаан. Със сигурност вече трябва да са разбрали какво се случи! Защо ги няма? — Дърк само сви рамене и изрази надежда, че никой изобщо няма да се появи. „Терик неДалир“ скоро трябваше да пристигне. Когато го каза, тя се обърна ядосано. — Не ме интересува! — сопна му се, а след това се засрами и се изчерви, върна се на масата и седна.
Очите ѝ под широката зелена лента на челото бяха изпити. Хвана го за ръка и заговори накъсано, че Вайкъри не я е докосвал след смъртта на Янацек. Дърк ѝ каза, че ще е по-добре за тях, щом дойде междузвездният кораб и отлетят безопасно от Ворлорн, и Гуен се усмихна и се съгласи с него, а след малко заплака. Когато най-сетне го остави сам, Дърк извади шепнещия си камък и го подържа в ръка, залят от спомени.