На четвъртия ден, докато Вайкъри беше навън на поредната си опасна сутрешна разходка, Гуен и Аркин Руарк се скараха по време на поста и тя го удари с приклада на лазерната си пушка, силно през подпухналото му лице, където отокът едва наскоро бе започнал да реагира на торбичките лед и мехлемите. Руарк слезе по стълбата от кулата, мърмореше, че пак е полудяла, опитала се да го убие. Дърк, събуден от здрав сън, стоеше в дневната. Като го видя, кимдисът замръзна на място. Никой от двамата не каза нищо, но след това Руарк рязко загуби тегло и Дърк беше сигурен, че Аркин вече знае, че знаят.
На заранта на шестия ден Руарк и Дърк пазеха мълчаливо в кулата. Изведнъж ниският мъж ядосано хвърли лазерната си пушка през помещението и избухна:
— Мръсно нещо! Брайт, Айрънджейд, не ме интересува, каваларски животни са всичките, да. А ти, прекрасни човеко от Авалон, а? Ха! Не си по-добър, изобщо не си по-добър, погледни се. Трябваше да те оставя да се дуелираш, убий или умри, както искаше. Това щеше да те е направило щастлив, нали? Несъмнено, несъмнено. Обичах милата Гуен и те направих свой приятел, а къде ми е благодарността, къде, къде? — Дебелите му бузи вече бяха хлътнали; светлите му очи шареха неспокойно.
Дърк не му обърна внимание и Руарк скоро се смълча. Но по-късно същата сутрин, след като беше вдигнал лазера си и седя няколко часа забил поглед в стената, кимдисът отново се обърна към него.
— Аз също ѝ бях любовник, знаеш ли. Не ти е казвала това, знам, но е истина, чиста истина. На Авалон, много преди да срещне Джаантъни и да вземе проклетия си нефрит-и-сребро, нощта, в която ти ѝ изпрати онзи шепнещ камък. Беше пияна. Говорихме и говорихме, и тя пиеше, а по-късно ме взе в леглото и на следващия ден дори не помнеше, знаеш ли, дори не помнеше. Но това няма значение, истината е, че и аз ѝ бях любовник. — Той потрепери. — Никога не ѝ го казах, т’Лариен, нито се опитах да се повтори. Не съм такъв глупак като теб и знам какво съм, и беше само нещо за момента. Но все пак съществуваше, онзи момент, и я научих на много, и ѝ бях приятел, а съм много добър в работата си, да.
Замълча, пое си дъх и напусна мълчаливо кулата, макар да имаше още час докато Гуен го смени.
Когато тя най-после се качи горе, първото, което направи, бе да попита Дърк какво е казал на Аркин.
— Нищо — отвърна той искрено.
След това я попита защо, а тя му каза, че Руарк я събудил: плачел и ѝ говорил надълго и нашироко как тя трябвало да се погрижи работата им да се публикува и че имал право името му да стои на труда, каквото и да бил направил, неговото име също трябвало да е там. Дърк кимна и предаде бинокъла и поста си до прозореца на Гуен, а много скоро след това вече приказваха за други неща.
На седмия ден късният нощен пост се падна на Дърк и Джаан Вайкъри. Каваларският град беше загърнат в мътното си нощно сияние, булевардите от жар-камък като ленти черен кристал, под който червени огньове горяха смътно, смътно. Към полунощ откъм планините се появи светлина. Дърк я огледа, докато летеше към града.
— Не знам — каза той, вдигнал бинокъла. — Тъмно е, трудно е да се различи. Мисля, че виждам смътното очертание на купол обаче. — Смъкна бинокъла. — Лоримаар?
Вайкъри застана до него. Въздушната кола се приближи. Хлъзна се безшумно над града и силуетът ѝ се очерта.
— Неговата кола е — каза Джаан.
Видяха как възви над Мерата, направи обратен кръг и пое към стръмната фасада на входа към подземния хангар. Вайкъри изглеждаше замислен.
— Нямаше да го повярвам — каза след малко.
Слязоха долу да събудят другите.
Мъжът излезе от тъмнината на подземните асансьори и се озова срещу два лазера. Гуен беше насочила пистолета си в него, почти нехайно. Дърк, въоръжен с една от ловните пушки, се беше прицелил във вратите на асансьора, готов да стреля. Само Джаан Вайкъри не беше извадил оръжие — държеше пушката отпусната, а пистолетът беше в кобура му.
Вратите зад мъжа се затръшнаха. Той стоеше като замръзнал, разбираемо уплашен. Не беше Лоримаар. Дърк изобщо не го познаваше. Наведе пушката.
Очите на мъжа ги обходиха един по един и накрая се спряха на Вайкъри.
— Висш-Айрънджейд — каза той тихо. — Защо ме спирате?
Беше среден на ръст, с конско лице и брадат, с дълга руса коса и мършав. Беше облечен в хамелеонов плат, който сега беше станал тъмно червено-сив, червено-сив като блокчетата жар-камък на уличния паваж.
Вайкъри се пресегна и леко избута пистолета на Гуен настрани. Жестът му сякаш я събуди. Тя се намръщи, прибра оръжието в кобура и каза:
— Очаквахме Лоримаар висш-Брайт.