— Самата истина — потвърди Вайкъри. — Нямаше намерение за обида, Шанагейт. Почит към вашата крепост, почит към вашия тейн.
Мъжът с конското лице кимна. Изглеждаше облекчен.
— И към вашата, висш-Айрънджейд — отвърна той. — Няма нанесена обида. — Подръпна нервно носа си.
— Летите на собственост на Брайт, нали?
Мъжът кимна отново.
— Наистина. И е наша, по правото на спасено имущество. Двамата с моя тейн се натъкнахме на нея в джунглата, докато гонехме железнорог в полет. Съществото спря да пие и така намерихме колата, изоставена до едно езеро.
— Изоставена? Напълно сигурен ли сте в това?
Мъжът се засмя.
— Познавам Лоримаар висш-Брайт и дебелия Саанел твърде добре и не рискувам да дам повод за висше недоволство от такива като тях. Намерихме телата. Някакъв враг ги беше изчакал в лагера им, вътре във въздушната кола, смятаме, и когато са се върнали от лова… — Махна с ръка. — Няма да взимат повече глави, лъжечовешки или други.
— Мъртви? — Устните на Гуен бяха стиснати.
— Съвсем мъртви, и двамата, от няколко дни — отвърна каваларът. — Лешояди се бяха спуснали над труповете, разбира се, но все пак беше останало достатъчно, за да определим кои са били. Намерихме друга кола наблизо, в самото езеро всъщност, разбита и неизползваема, а също и следи в пясъка, сочещи, че други коли са дошли и са заминали. Возилото на Лоримаар все още беше функционално, макар и пълно с мъртви брайтски хрътки. Разчистихме го и го присвоихме. Моят тейн идва след мен в нашата кола.
Вайкъри кимна.
— Тези събития са много необичайни — продължи мъжът. Изгледа ги поред изпод вежди, с неприкрит интерес. Погледът му се задържа смущаващо дълго на Дърк, а после на черната желязна гривна на Гуен, но той се въздържа от коментар. — Малко Брайт, изглежда, се мяркат наоколо напоследък, по-малко от нормалното, а ето че намираме двама от тях убити.
— Ако потърсите достатъчно упорито, ще намерите още няколко — каза Гуен.
— Започват нова крепост — добави Дърк. — В ада.
Когато мъжът си замина, тръгнаха бавно назад към стражевата кула. Никой не проговори. Дълги сенки се издължаваха от краката им и ги следваха по тъмнопурпурните улици. Гуен вървеше все едно беше капнала от умора. Джаан беше неспокоен: носеше пушката си нащрек, готов да я вдигне и да стреля, ако Бретан Брайт изведнъж се въплъти на пътя им, и очите му оглеждаха всяка уличка и тъмно място по пътя.
Щом се върнаха в светлата дневна, Гуен и Дърк седнаха, а Джаан постоя малко на прага, лицето му беше умислено. После остави оръжията си и отвори бутилка вино, същия силен сорт, който бе споделил с Гарс и Дърк в нощта преди така и несъстоялия се дуел. Наля три чаши.
— Пийте — каза и вдигна своята за тост. — Нещата се приближават към края. Вече е останал само Бретан Брайт. Скоро той ще е с Чел или аз ще съм с Гарс, а и в двата случая ще имаме мир. — Изпи чашата си наведнъж. Дърк и Гуен само отпиха.
— Руарк трябва да пие с нас — заяви изведнъж Вайкъри и напълни отново чашата си.
Кимдисът не беше дошъл с тях на среднощната среща. Неохотата му не изглеждаше да е от страх обаче; или поне Дърк не мислеше, че е така в момента. Джаан го беше вдигнал и Руарк се беше облякъл — в най-хубавия си копринен костюм и малка червена барета, — но когато Вайкъри му връчи пушка на вратата, той само я погледна със странна усмивка и му я върна. След това каза:
— Аз имам свой собствен кодекс, Джаантъни, и трябва да го уважиш. Благодаря ти, но мисля, че ще остана тук.
Заяви го кротко и с достойнство. Под бяло-русата коса очите му изглеждаха почти весели. Джаан му каза да продължи наблюдението от стражевата кула и Руарк се съгласи.
— Аркин мрази каваларско вино — отвърна уморено Гуен на предложението на Джаан.
— Това е без значение — заяви Джаан. — Това е обвързване между кети, не забава. Трябва да пие с нас.
Остави чашата си и тръгна нагоре по стълбата с лека стъпка.
Когато се върна, не беше толкова лека. Слезе, спря, погледна ги и каза:
— Руарк няма да пие с нас. Обесил се е.
Точно това утро, на осмия ден на бодърстването им, Дърк беше този, който излезе да повърви.
Не тръгна в самия Лартейн. Закрачи по градските стени. Бяха три метра на ширина, черен камък, покрит с дебели плочи жар-камък, тъй че нямаше никаква опасност да падне. Дърк беше сам на пост (Гуен беше смъкнала тялото на Руарк, а след това беше взела Джаан в леглото си), загледан над стените, с лазера, увиснал безполезно в ръката му, и с бинокъла на врата, когато първото от жълтите слънца се издигна и огньовете на нощта започнаха да гаснат. Подтикът го беше споходил внезапно. Бретан Брайт нямаше да се върне в града, знаеше го; стоенето на пост беше вече безполезна формалност. Остави пушката си подпряна на стената до прозореца, облече се топло и излезе.