Вървя дълго. Други стражеви кули, също като тяхната, се издигаха на равни интервали. Подмина шест и пресметна, че разстоянието от кула до кула е грубо една трета от километъра. Всяка кула имаше своя водоливник и нито един водоливник не приличаше на друг, забеляза Дърк. Сега, след всичко, изведнъж ги разпозна. Бяха нетрадиционни, нищо общо със Старата Земя; бяха демоните на каваларския мит, гротескни митологизирани версии на дактилоиди, хрууни, гитянки и душесмучещи. Всичките реални, в известен смисъл. Някъде сред звездите всяка от тези раси все още живееше.
Звездите. Дърк спря и погледна нагоре. Адското око бе започнало да изпълзява над хоризонта; повечето звезди вече си бяха отишли. Видя само една, много смътно, малка червена точица, обрамчена от валма сиви облаци. Още докато я гледаше, тя изчезна. Звездата на Висок Кавалаан, помисли си. Гарс Янацек му я беше показал, тя бе маякът за неговия бяг.
Тук бездруго имаше твърде малко звезди. Тези места не бяха за да живеят хора на тях, тези светове като Ворлорн и Висок Кавалаан, и Даркдаун, тези външни светове. Великото Черно море бе твърде близо, а Булото на Изкусителя скриваше повечето от галактиката и небесата бяха тъжни и празни. Едно небе трябваше да има звезди.
Един човек също трябваше да има своя кодекс. Приятел, тейн, кауза — нещо извън него самия.
Дърк отиде до ръба на стената и се загледа надолу. Беше дълго, дълго падане. Първия път, когато бе прелетял над стената, на небесен скутер, беше загубил равновесие само от гледането надолу. Стените продължаваха много надолу, а под тях скалната стръмнина се спускаше вечно, а далече долу на дъното река лъкатушеше през зеленина и утринни мъгли.
Стоеше с ръце в джобовете, ветровете разрошваха косата му, и трепереше малко. Стоеше и гледаше. После извади шепнещия си камък. Потърка го между пръстите си все едно беше талисман за късмет. Джени, помисли си. Къде ли си бе отишла? Дори камъчето не му я беше върнало.
Стъпки отекнаха наблизо, а след тях прозвуча глас:
— Почит към вашата крепост, почит към вашия тейн.
Дърк се обърна, с шепнещия камък в ръката. До него стоеше старец. Висок като Джаан и стар като горкия мъртъв Чел. Беше едър и с лъвска осанка, с глава с рошава снежнобяла коса, сливаща се със също толкова буйна брада, за да оформят великолепна грива. Но лицето му беше изнурено и похабено, сякаш го беше носил твърде много столетия. Само очите му изпъкваха — наситено, безумно сини очи, очи каквито беше имал Гарс Янацек, парещи с ледена жар под бухналите му вежди.
— Нямам крепост — каза Дърк. — И нямам тейн.
— Съжалявам — каза мъжът. — Външнопланетен, а?
Дърк кимна.
Старият мъж се засмя.
— Е, обитаваш погрешния град, призрако.
— Призрак?
— Призрак на Фестивала — каза старецът. — Какво друго би могъл да си? Това е Ворлорн и всички живи хора се върнаха у дома.
Носеше черна вълнена пелерина с огромни джобове над дрехи в избеляло синьо. Тежък диск от неръждаема стомана висеше точно под брадата му, окачен на кожена каишка. Когато извади ръцете си от джобовете на пелерината си, Дърк видя, че един от пръстите му липсва. Не носеше гривни.
— Нямате тейн — каза Дърк.
Старецът изсумтя.
— Разбира се, че имах тейн, призрако. Бях поет, не жрец. Що за въпрос е това? Внимавай. Може да се обидя.
— Не носите желязо-и-огън — изтъкна Дърк.
— Съвсем вярно, но какво от това? Призраците нямат нужда от накити. Моят тейн е мъртъв от трийсет години, обитава някоя крепост у дома, в Редстийл, предполагам, а аз съм тук и обитавам Ворлорн. Е, само Лартейн в интерес на истината. Витаенето из цяла планета би било доста изтощително.
— О. — Дърк се усмихна. — Значи и вие сте призрак?
— Ами да — отвърна старецът. — Стоя си тук, приказвам си с теб поради липса на добра верига, с която да дрънкам. Какво мислиш, че съм?
— Мисля… — каза Дърк. — Мисля, че може да сте Кирак Редстийл Кавис.
— Кирак Редстийл Кавис — повтори старецът малко обидено. — Знам го. Призрак, че и оттатък. Неговата съдба специално е да обитава трупа на каваларската поезия. Обикаля нощем и стене, и рецитира стихове от траурните песни на Джеймис-Лайън Таал, и някои от по-добрите сонети на Ерик висш-Айрънджейд Делвин. По пълнолуние пее брайтски бойни песни и понякога стария канибалски погребален химн от Дълбоките Въглени обиталища. Призрак, истински, и най-жалък при това. Когато специално поиска да измъчи някоя от жертвите си, рецитира някои от собствените си стихове. Уверявам те, веднъж да си чул нещо писано от Кирак Редстийл, ще се молиш за дрънчащи вериги.