— Нима? — каза Дърк. — Не разбирам защо да си поет да е чак толкова призрачно.
— Кирак Редстийл пише поезия на стар каваларски — каза намръщено старецът. — И това е достатъчно. Умиращ език. Тъй че кой ще чете каквото той пише? В собствената му крепост мъжете говорят само на стандартната звездна реч. Може би ще преведат поезията му, но всъщност едва ли ще си струва усилието. В превод не се римува и стъпката куца като лъжечовек със счупен гръбнак. Нищо не е добре в превод, нищо. Кънтящите акорди на Гален Жар-камък, упоителните химни на Лаарис-Блайнд висш-Кен, всички онези мрачни шанагейтски песни, възпяващи желязото и огъня, дори песните на ейн-кети, макар че те трудно се броят за поезия изобщо. Всичко това мъртво и оцеляло само у Кирак Редстийл. Да, този човек е призрак. Иначе защо дойде на Ворлорн? Това е свят за призраци.
Старият мъж подръпна брадата си и изгледа Дърк.
— Ти си призрак на някой турист предполагам. Несъмнено си се изгубил, докато си търсил тоалетна, и оттогава бродиш тъдява.
— Не — каза Дърк. — Не. Търсех нещо друго.
Усмихна се и вдигна шепнещия камък.
Старецът го огледа, примижал с твърдите си сини очи, студеният вятър плющеше в пелерината му.
— Каквото и да е това, вероятно е мъртво — каза той.
Далече под тях, край реката, която искреше през Мерата, доехтя звук: смътният далечен вопъл на банши. Главата на Дърк се извърна рязко и той погледна да види откъде е дошъл звукът. Нямаше нищо, нищо… само те двамата, застанали на стената, и вятърът, който ги дърпаше, и Адското око високо в сумрачното небе. Никаква банши. Времето за банши беше отминало тук. Всички бяха изчезнали.
— Мъртво ли? — каза Дърк.
— Ворлорн е пълен с мъртви неща — каза старецът, — и с хора, които търсят мъртви неща, и с призраци.
Измърмори нещо на стар каваларски, нещо, от което Дърк не разбра и дума, и си тръгна. Бавно.
Дърк погледа след него. После погледна към далечния хоризонт, затулен от пелена синьо-сиви облаци. Някъде натам беше космодрумът и — сигурен беше — Бретан Брайт.
— Ах, Джени — каза на шепнещия камък.
Метна го, както момче мята камъче, и той полетя далече, далече, преди да започне да пада. Помисли за миг за Гуен и Джаан, и още няколко мига за Гарс.
След това се обърна отново към стареца и извика след него:
— Призрако! — викна на отдалечаващата се фигура. — Почакай. Услуга за мен, от един призрак на друг!
Старецът спря.
Епилог
Беше плоско тревисто място в центъра на Общата мера, не много далече от космодрума. Някога, в дните на Фестивала, тук бяха провеждани игри и атлети от единайсет от четиринайсетте външни свята се бяха състезавали за корони от желязо и кристал.
Дърк и Кирак Редстийл бяха там много преди уговореното време и стояха в очакване.
Когато часът наближи, Дърк започна да се тревожи. Нямаше нужда. Въздушната кола с гюрука „вълча глава“ се появи в небето точно според уговорката. Прелетя веднъж с писъка на пулсационните си тръби, ниско, за да се увери, че наистина са там, и след това се спусна и кацна.
Бретан Брайт закрачи към тях през мъртвата кафява трева, черните му ботуши стъпкаха множество повехнали цветя. Беше почти по здрач. Окото му започваше да грее.
— Казали са ми истината значи. — Когато заговори, имаше нотка на удивление в гласа му, същия глас, който Дърк беше чувал толкова често в кошмарите си, глас с няколко октави по-нисък от нормалното и твърде плътен за мъж толкова тънък и строен като Бретан. — Ти наистина си тук. — Брайтът стоеше на няколко метра от тях и ги гледаше, безукорно чист, облечен в изящен бял костюм за дуел, с тъмночервена вълча маска, извезана над сърцето. На черния му колан висяха две ръчни оръжия: лазер на лявото му бедро и тежък автоматичен пистолет от синьо-сив метал на дясното. Желязната му гривна беше опразнена от жар-камъните.
— Не повярвах на стария Редстийл, честно — каза той.
— Но си помислих, че това място е толкова близо, така че една проверка няма да навреди. Мога да се върна на космодрума достатъчно бързо, ако се окаже лъжа.
Кирак Редстийл клекна и започна да чертае с креда каре по тревата.
— Въобразяваш си, че ще те почета в дуел — каза Бретан. — Нямам причина да го направя. — Посегна към кръста си и Дърк внезапно се озова срещу дулото на автоматичния му пистолет. — Защо да не те убия? Тук и сега?
Дърк сви рамене.
— Убий ме, ако искаш. Но първо отговори на няколко въпроса.