Гуен се спусна до неговото ниво и се премести до него, стабилна и уверена, тъмната ѝ коса се вееше зад нея като черно знаме.
— Оправяш ли се? — викна тя, щом полетяха един до друг.
— Мисля, че го схванах!
— Добре. Виж долу!
Той погледна надолу покрай платформата. Лартейн, с неговите тъмни кули и огрени от смътния блясък на жар-камък улици, вече не беше под тях. Беше се сменил с дълго, дълго пропадане през пусто сумрачно небе до Общата земя далече долу. Зърна река — ивица тъмна вода, лъкатушеща между смътно осветена зеленина. После главата му се замая, ръцете му се стиснаха самички и той се преобърна отново.
Този път Гуен се гмурна под него, както висеше с главата надолу. Скръсти отново ръце и се подсмихна насмешливо.
— Голям тъпак си, т’Лариен. Защо не летиш изправен?
Дърк ѝ изръмжа. Или се опита да ѝ изръмжи, но вятърът му отне дъха и успя само да ѝ се намръщи. След това се превъртя. Краката започваха да го болят от всичко това.
— Ето! — извика той и погледна непокорно надолу, за да докаже, че височината няма да го уплаши наново.
Гуен отново се озова до него. Погледна го през рамо и кимна.
— Ти си срам за децата на Авалон и за ездачите на въздушни скутери навсякъде. Но вероятно ще оцелееш. Е, искаш ли да видиш дивото?
— Води, Джени!
— Тогава обърни. Летим в неправилна посока. Трябва да прехвърлим планините.
Тя протегна ръка, хвана неговата и се завъртяха в широка спирала, нагоре и назад, срещу Лартейн и планинската стена. От това разстояние градът изглеждаше сивкав и унил, гордите му жар-камъни бяха черни като угаснало слънце. Планините зад него се извисяваха като тъмна грамада.
Понесоха се към тях. Набираха стабилно височина, докато не се озоваха далече над Огнефорт и достатъчно високо, за да преодолеят планинските върхове. Това бе почти върховата височина за въздушните скутери; въздушна кола можеше да се издигне много по-високо, разбира се. Но за Дърк беше достатъчно високо. Гащеризоните им от хамелеонов плат бяха целите посивели и побелели и той беше благодарен за топлината им. Вятърът бе мразовит, а съмнителният ден на Ворлорн — не много по-топъл от нощта му.
Хванати за ръце, Гуен и Дърк се понесоха срещу вятъра над един хребет и после надолу по склона в сенчеста скалиста долина, след това — нагоре и надолу по друг, и още един, покрай остри като ками издатини зелена и черна скала, над високи тесни водопади и още по-високи пропасти. В един момент Гуен го предизвика за надпревара и той викна, че е съгласен, а после се изстреляха напред толкова бързо, колкото скутерите и уменията им можеха да предложат. Накрая Гуен го съжали, върна се и го хвана отново за ръка.
Планинският масив пропадна на запад толкова бързо, колкото се бе издигнал на изток, вдигайки висока преграда, която засланяше дивата пустош от светлината на все още катерещото се по небосклона Колело.
— Надолу — каза Гуен. Дърк кимна и започнаха бавно спускане към заплетената тъмна зеленина пред тях. Вече бяха във въздуха повече от час; Дърк беше изтръпнал от хапещия вятър и цялото му тяло крещеше възмутено от този жесток тормоз.
Кацнаха много навътре в леса, до едно езеро. Гуен се спусна в изящна извивка и стъпи леко на обраслия с мъх бряг. Дърк, уплашен да не се натресе в земята и да си счупи краката, изключи решетката си миг преждевременно и падна от метър височина.
Гуен му помогна да разкачи ботушите си от небесния скутер и двамата изтупаха мокрия пясък и мъх от дрехите и косата му. После тя седна до него и се усмихна. Дърк също се усмихна и я целуна.
Или поне се опита. Когато посегна да я прегърне, тя се отдръпна и той си спомни. Ръцете му се отпуснаха и по лицето му мина сянка.
— Извинявай — промърмори Дърк.
Извърна очи от нея и се загледа в езерото. Водата беше масленозелена, островчета виолетова плесен бяха осеяли гладката повърхност. Единственото движение бяха кръгчетата от невидими насекоми, плъзнали по близките плитчини. Лесът беше по-тъмен дори от града, защото планините все още скриваха диска на Дебелия Сатана.
Гуен вдигна ръка и го докосна по рамото.
— Не — промълви. — Аз съжалявам. Аз също забравих. Беше почти като на Авалон.
Той я погледна и се усмихна с усилие. Беше объркан.
— Да. Почти. Липсваше ми, Гуен, въпреки всичко. Или не трябваше да го казвам?
— Вероятно не.
Погледът ѝ отново го отбягна и се зарея над езерото. Отсрещният бряг се губеше в мъгла. Гуен се взираше дълго в далечината, без да помръдне, освен веднъж, когато леко потрепери от студ. Дърк видя как облеклото ѝ бавно преля в бяло и зелено, за да се слее с цвета на земята, където седяха.