— Щастливи сте значи?
Гуен се изправи и изтупа пясъка от краката си.
— Ние с Джаан… е, много неща са трудни за обяснение. Ти беше приятел някога, Дърк, може би най-добрият ми приятел. Но те нямаше много дълго. Не бъди прекалено настойчив. Точно сега имам нужда от приятел. Говоря на Аркин и той слуша и се опитва, но не може да помогне много. Твърде увлечен е, твърде сляп е за каваларите и тяхната култура. С Джаан и Гарс имаме проблеми, да, ако това е въпросът ти. Но ми е трудно да говоря за тях. Дай ми време. Изчакай, ако обичаш, и бъди мой приятел отново.
Езерото бе съвсем спокойно в неизменния червеникавосив залез. Той се загледа във водата, гъста от плъзналите по повърхността петна плесен, и мисълта му за миг се върна към канала на Браке. Тогава тя наистина се нуждаеше от него. Сигурно не беше онова, на което се бе надявал, но все пак имаше нещо, което можеше да ѝ даде. Вкопчи се здраво в това. Искаше да даде, трябваше да даде.
— Все едно — каза Дърк и се изправи. — Много неща не разбирам, Гуен. Твърде много. Продължавам да си мисля, че половината разговор от предния ден мина покрай мен и дори не знам кои са правилните въпроси, за да ги задам. Но мога да се опитам. Дължа ти го, предполагам. Дължа ти го заради едно или друго.
— Ще изчакаш ли?
— И ще слушам, когато дойде времето.
— В такъв случай се радвам, че дойде — каза тя. — Имах нужда от някого, от външен човек. Идваш съвсем навреме, Дърк. Късмет.
Колко странно, да се обадиш за късмет, помисли той. Но си замълча.
— Сега какво?
— Сега ще ти покажа леса, ако позволиш. Точно затова дойдохме тук в края на краищата.
Вдигнаха небесните скутери и се отдалечиха от безмълвното езеро към затаения в очакване гъстак на гората. Нямаше пътека, по която да тръгнат, но храсталаците бяха рехави и вървенето лесно, с многото дири от дивеч, по които да вървят. Дърк мълчеше и оглеждаше дърветата, изгърбил рамене и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Говореше само Гуен, а то и нямаше много за говорене. Когато заговореше, гласът ѝ беше тих и почтителен, като шепот на дете в голяма катедрала. Но повечето пъти тя само сочеше и го оставяше да види.
Всички дървета около езерото бяха познати приятели, които Дърк бе виждал хиляди пъти. Защото това бе така нареченият „домашен лес“, гората, която човек носеше със себе си от слънце на слънце и я засаждаше на всички светове, на които стъпеше. Имаше своите корени на Стара Земя, родната гора, но не всичко беше от Земята. На всяка нова планета човечеството намираше нови любимци, растения и дървета, които скоро ставаха също толкова част от общата кръв, колкото и дошлите от Земята в началото. И когато звездолетите продължаваха по пътя си, разсади от тези светове тръгваха с дваж откъснатите от дома внуци на Тера, и така домашният лес растеше.
Дърк и Гуен вървяха бавно през леса, тъй както и други бяха вървели през същата тази гора на десетки други светове. И познаваха дърветата. Захарен клен тук, и огнеклен, лъжедъб и истински дъб, сребролист и отровна пиния, и астра. Външнопланетните ги бяха донесли тук така, както предците им ги бяха донесли на Предела, за да добавят нотка от дома, където и да можеше да е този дом.
Но тук тези гори изглеждаха различно.
Беше от светлината, осъзна Дърк след малко. От ръмящата светлина, която се процеждаше така оскъдна от небето, от унилия червен сумрак, който минаваше за ден на Ворлорн. Това беше гора на здрача. В бавността на времето — в дълго проточила се есен — гората умираше.
Погледна по-внимателно и видя, че всички захарни кленове са голи, изсъхналите им листа хрущяха под краката му. Нямаше да се раззеленят пак. Дъбовете също бяха голи. Той спря, откъсна листо от един огнеклен и видя, че тънките му червени жилки са почернели. И сребролистите бяха всъщност прашливо сиви.
След това щеше да дойде гниенето.
За някои части от гората гниенето вече бе дошло. В една посърнала долчинка, където хумусът бе по-плътен и по-черен, отколкото другаде, Дърк долови миризма. Погледна питащо Гуен. Тя се наведе, загреба шепа черна пръст, поднесе я към носа му и той извърна лице.
— Легло от мъх — каза тя с тъга. — Донесоха го чак от Ешелин. Преди година всичко беше зелено и алено, оживяло от цветчета. Черното пълзи бързо.
Навлязоха още по-навътре в леса, далече от езерото и планинската стена. Слънцата вече бяха почти над главите им, Дебелия Сатана — мъждив и подпухнал като прогизнала от кръв луна, неравно обкръжен от четири малки жълти звезди-слънца. Ворлорн се беше отдръпнал твърде далече и в неправилната посока; ефектът на Колелото бе изгубен.
След около час обликът на гората започна да се променя. Бавно, недоловимо, промяната се просмукваше, често толкова деликатно, че Дърк едва можеше да го забележи. Но Гуен му показваше. Познатата смесица видове на домашния лес отстъпваше на нещо по-странно, нещо уникално, нещо по-диво. Изгърбени черни дървета със сиви листа, високи стени от напръскани с кървавочервено бодливи храсти, посърнали ивици бледо фосфоресциращо сиво, огромни луковици, отрупани с тъмни шуплести петна. Гуен ги сочеше и му казваше имената им. Един вид започна да става все по-обичаен: висок жълтеникав израстък, от чийто ствол във всички посоки изникваха оплетени клони и по-малки клонки от тях, и още по-малки вейки от клонките, докато цялото се оформеше в плътен дървесен лабиринт.