— Удушвачи — нарече ги Гуен и Дърк скоро разбра защо.
Тук, в дълбините на леса, един от удушвачите беше израснал до царствен сребролист, протегнал беше кривите си восъчножълти клони, за да ги заплете с великолепни прави и сиви, заорал беше с корени под и около тези на друго дърво, задушавайки съперника си във все по-стягаща се прегръдка. И сребролистът вече едва можеше да се види: висок мъртъв ствол, изгубен в издуващия се около него удушвач.
— Удушвачите са местни на Тобер — обясни Гуен. — Тук превземат горите, както правят и там. Можело е да им кажем, че това ще се случи, но е щяло да им е все едно. Всички гори така или иначе са били обречени още преди да ги засадят. Дори удушвачите ще умрат, макар че ще си заминат последни.
Продължиха навътре. Удушвачите ставаха все почести и скоро започнаха да господстват. Тук дървесата бяха по-гъсти, по-тъмни; вървенето беше по-трудно. Полузаровени в пръстта корени ги препъваха, а заплетени клони над тях се протягаха като ръце на гигантски борци. Там, където три или повече удушвача бяха израснали близо един до друг, сякаш се сливаха в заплетено кълбо и Гуен и Дърк трябваше да ги заобикалят. Друг растителен живот се срещаше рядко, ако не се брояха гнездата черни и виолетови гъби в подножията на жълтите дървета и мръсните въжета паразитна паяжина.
Но имаше животни.
Дърк ги виждаше да се движат през тъмните извивки между удушвачите и чуваше пискливия им пронизителен зов. Накрая видя едно. Седеше точно над главите им на дебел жълт клон и ги гледаше отгоре: голямо колкото юмрук, съвсем неподвижно и някак… прозрачно. Той докосна Гуен по рамото и ѝ кимна нагоре.
Но тя само му се усмихна.
След това се пресегна към малкото същество и го смачка. Когато отвори ръка пред очите на Дърк, в шепата ѝ имаше само прах и мъртва тъкан.
— Има гнездо на дърводухове наоколо — обясни Гуен. — Сменят си кожите четири-пет пъти преди зрелост и оставят обвивките си като пазачи, за да плашат други хищници. — Посочи между дърветата. — Там има жив, ако ти е интересно.
Дърк погледна и зърна за миг дребна жълтеникава твар с остри зъби и огромни кафяви очи.
— Могат и да летят — каза Гуен. — Имат мембрана, която минава от ръката до крака и им позволява да прелитат между дърветата. Хищници са. Ловуват на глутници, могат да свалят животни сто пъти по-големи от тях. Но обикновено не нападат човек, освен ако не се набута в гнездото им.
Дърводуха вече го нямаше, изгубен в лабиринта жълтеникави клони, но на Дърк му се стори, че видя друг, съвсем за кратко, с крайчеца на окото си. Огледа дърветата наоколо. Прозрачните кожени обвивки бяха навсякъде, зяпнали свирепо в сумрака от клоните си като малки мрачни призраци.
— Тези неща изнервят толкова Янацек, така ли?
Гуен кимна.
— Да. Духовете са напаст на Кимдис, но тук наистина са намерили естествената си среда. Сливат се съвършено с удушвачите и могат да се движат през плетениците по-бързо от всичко, което съм виждала. Проучила съм ги доста задълбочено. Разчистват горите. След време биха могли да избият всичката плячка и да измрат от глад, но няма да им остане време за това. Щитът ще падне преди това и студът ще дойде.
Раздвижи уморено рамене и отпусна ръка на един ниско надвиснал клон. Комбинезоните им отдавна бяха добили същия прашножълт цвят като дърветата наоколо, но ръкавът ѝ се хлъзна назад, щом докосна клона, и Дърк видя мътната лъскавина на нефрит и сребро, блеснало на жълтеникавия фон.
— Останала ли е много фауна?
— Достатъчно — отвърна тя. Среброто изглеждаше странно на бледочервената светлина. — Не толкова, колкото е била преди, разбира се. Повечето див живот е напуснал домашния лес. Тези гори умират и животните го знаят. Но дърветата на външните светове са някак си по-неотстъпчиви. Там, където са били засадени гори от Предела, ще намериш див живот, все още силен, все още се държи. Удушвачите, призрачните дървета, сините вдовци — всички те ще оцелеят до самия край. И ще си имат своите обитатели, стари и нови, докато дойде студът.