Гуен раздвижи небрежно ръката си и гривната му намигна, изкрещя му сякаш. Връзка и напомняне, и отрицание, всичко наведнъж, любов, заклета в нефрит и сребро. А той имаше само едно малко шепнещо камъче, оформено като сълза и пълно с угасващи спомени.
Погледна нагоре през плетеницата от жълти клони към Адското око, застинало в мътна резка на небето.
Изглеждаше повече уморено, отколкото адско, повече тъжно, отколкото сатанично. И той потрепери.
— Да се връщаме — каза на Гуен. — Това място ме потиска.
Тя не възрази. Намериха чисто петно настрани от удушвачите, стегнали плътен кордон около тях, място, където да изпънат сребристата метална тъкан на скутерите си. След това се издигнаха заедно за дългия полет назад до Лартейн.
3
Понесоха се отново над планините и този път Дърк се справи по-добре — изоставаше по-малко, отколкото преди, — но подобрението не повдигна настроението му. През по-голямата част летяха в мълчание, Гуен на няколко метра пред него. Бяха с гръб към накъсаното, гаснещо Колело на огъня, а Гуен беше като фигура на вещица, смътно очертана на небето и винаги недостижима. Меланхолията на умиращите гори на Ворлорн се бе просмукала в Дърк и той виждаше Гуен през размътени очи, отпусната кукла в костюм, избелял като отчаяние, черната ѝ коса — мазна от червена светлина. Мислите прииждаха в цветен хаос, докато вятърът пищеше покрай него, и една — по-често от другите. Тя не беше неговата Джени. Не беше и никога не беше била.
Два пъти по време на полета им Дърк видя — или си помисли, че вижда — проблясването на нефрит и сребро, мъчително, както беше и в гората. Всеки път насила откъсваше погледа си и се заглеждаше в черните облаци, дълги и рехави, забързани по голото пусто небе.
Сивата въздушна кола манта и маслиненозелената бойна машина ги нямаше на площадката на покрива. Само жълтата капка сълза на Руарк не беше помръднала. Кацнаха наблизо — кацането на Дърк си беше все такова непохватно залитане като преди, само че този път не изглеждаше смешно, а само глупаво — и оставиха небесните скутери и полетните ботуши там, където ги свалиха. При асансьорите си размениха няколко думи, но Дърк ги забрави още след като ги каза. След това Гуен го остави.
Аркин Руарк чакаше търпеливо в квартирата му в основата на кулата. Дърк намери удобно кресло между пастелните стени, скулптури и саксии с кимдиска зеленина. Отпусна се с намерението да отдъхне и да не мисли, но Руарк се подсмихна и поклати глава така, че бяло-русата му коса затанцува във въздуха, и тикна в ръката му висока зелена чаша. Дърк я пое и се надигна. Чашата бе от фин кристал, проста и без украса, освен бързо топящия се скреж. Отпи. Виното беше много зелено и студено, тамян и дарчин в гърлото му.
— Крайно уморен изглеждаш, Дърк — каза кимдисът, след като си взе пиене и се тръшна в плетения стол под сянката на клюмнало черно растение. Оформените му като върхове на копия листа хвърляха ивици мрак по пълното му усмихнато лице. Отпи, млясна доволно и за миг Дърк изпита неприязън към него.
— Дълъг ден — отвърна той небрежно.
— Истина е — съгласи се Руарк. — Един ден с кавалари винаги е дълъг. Милата Гуен и Джаантъни, и Гарси за капак, стигат денят да ти се стори вечен. Какво ще кажеш?
Дърк не каза нищо.
— Но вече си го видял — каза Руарк с усмивка. — Това исках, да го видиш. Преди да ти кажа. Но се бях заклел да ти кажа, да, заклех се на себе си. Гуен, тя ми го каза. Говорим си, нали разбираш, като приятели, а и я познавам, както и Джаан, от Авалон. Но тук се сближихме повече. Тя не може да говори лесно за това, никак, но с мен говори, или поне говореше, и аз мога да ти кажа. Без да е злоупотреба с доверие. Ти всъщност би трябвало да го знаеш.
Питието плъзна с ледени пръсти в гърдите му и Дърк усети как умората го напусна. Все едно допреди миг беше полузаспал, все едно Руарк бе говорил от дълго време, а той бе пропуснал всичко.
— За какво говориш? Какво да знам?
— Защо Гуен има нужда от теб — каза Руарк. — Защо ти изпрати… онова нещо. Червената сълза. Знаеш. Аз знам. Тя ми каза.
Изведнъж Дърк се почувства съвсем буден, заинтригуван и озадачен.
— Казала ти е… — почна той и млъкна. Гуен го беше помолила да изчака и обещанието, което бе дал преди толкова време… но се връзваше. Може би трябваше да изслуша Руарк, може би просто за нея беше трудно да му го каже. Руарк щеше да знае. Нали беше нейният приятел, беше казала тя в горите, единственият, с когото можеше да говори. — Какво?