— Тейн — каза Дърк малко сковано, докато умът му препускаше бясно напред.
— Тейн! — Руарк кимна. — Каваларите, колкото и свирепи да са, имат велика поезия. Много от нея възпява тейн, връзката на желязо и жар-камък, нищо за нефрита и среброто.
Нещата плавно се наместиха.
— Казваш — почна Дърк, — че тя и Джаан не се обичат, че Гуен е просто робиня. И все пак не напуска?
Топчестото лице на Руарк се беше изчервило.
— Да напусне? Пълна глупост! Ще я принудят да се върне. Един висшеобвързан трябва да пази и да защитава своята бетейн. И да убие онзи, който се опита да я открадне.
— И тя ми праща камъка…
— Гуен разговаря с мен, да. Каква друга надежда има? Каваларите? Джаантъни е убивал два пъти в дуели. Никой кавалар не би я докоснал, а и да го направят, каква полза? Аз? — Меките му ръце се плъзнаха по тялото му и той ги отпусна с презрение. — Ти, т’Лариен, ти си надеждата на Гуен. Ти, който ѝ дължиш. Ти, който си я обичал.
Дърк чу собствения си глас, някак отдалече.
— Все още я обичам.
— Добре. Мисля, знаеш ли, че Гуен… въпреки че тя никога не би го казала, все пак мисля… тя също те обича все още. Както преди. Както никога не е обичала Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд Вайкъри.
Виното, странното зелено вино, му бе подействало. Само една чаша, една-едничка висока чаша, и стаята тъй странно затича около него и Дърк т’Лариен се задържа изправен с усилие, и чу невъзможни неща, и започна да се чуди. Руарк говореше безсмислици, но в същото време думите му бяха съвсем смислени. Обясняваше всичко всъщност и всичко бе толкова блестящо ясно, и ясно беше също така какво трябва да направи самият той. А дали? Стаята потрепери, потъмня и стана светла отново, тъмна и после светла, и Дърк в един миг бе много сигурен, а в следващия — не беше сигурен изобщо. Какво трябваше да направи? Нещо, нещо за Гуен. Трябваше да открие истината за нещата и тогава…
Вдигна ръка към челото си. Под увисналите кичури на сиво-кафявата му коса на челото му бяха избили капки пот. Руарк изведнъж стана и по лицето му пробяга тревога.
— О — каза кимдисът, — прилоша ти от виното! Голям глупак съм! Външнопланетно вино и авалонски стомах, да. Храна ще помогне, знаеш ли. Храна! — Заситни бързо навън, забърса растението в саксията по пътя си и черните копия се разлюляха и заиграха във въздуха зад него.
Дърк седеше съвсем неподвижно. Чу някъде отдалече тракане на чинии и тигани, но не обърна внимание. Още потно, челото му се беше набръчкало от мисли, мисли, които течаха някак странно трудно. Логиката като че ли му се изплъзваше и най-ясните неща сякаш помръкваха още щом посегнеше към тях. Потръпваше, докато мъртви сънища се будеха за нов живот, докато горите с удушвачи вехнеха в ума му, а Колелото пламтеше горещо и огнено над новоцъфтящите обедни лесове на Ворлорн. Можеше да направи така, че да се случи, да го наложи, да го събуди, да сложи край на дългия залез и да има Джени, своята Гуенивир, завинаги до себе си. Да. Да!
Когато Руарк се върна с вилици и купи с меко сирене, червени грудки и горещо месо, Дърк беше по-спокоен, хладнокръвен отново. Взе купите и яде в полутранс, докато домакинът му продължаваше да дърдори. Утре, обеща си Дърк. Щеше да ги види на закуска, да говори с тях, да научи каквато истина можеше. След това можеше да действа. Утре.
— Без да се обиждаш — говореше Вайкъри. — Не си глупак, Лоримаар, но в това мисля, че действаш глупаво.
Дърк замръзна на прага и тежката дървена врата, която бе отворил, без да помисли, се люшна пред него. Всички се обърнаха и го изгледаха, четири чифта очи, Вайкъри последен и едва след като бе довършил фразата си. Гуен му беше казала да се качи горе на закуска, когато се бяха разделили предната вечер (само на него, тъй като Руарк и каваларите предпочитаха да се избягват при всяка възможност), и това беше подходящото време, малко след разсъмване. Но сцената не беше тази, която бе очаквал да види.
Бяха четирима в сумрачната дневна. Гуен, с несресана коса и очи, пълни със сън, седеше на ръба на нисък диван от дърво и кожа, който се изпъваше пред камината с чудовищните ѝ каменни стражи. Гарс Янацек стоеше точно зад нея, скръстил ръце и с намръщено лице, а Вайкъри и един непознат стояха един срещу друг до полицата. Тримата мъже бяха облечени официално и въоръжени. Янацек носеше гамаши и риза в меко въгленосиво, с висока яка и двоен ред черни железни копчета до гърдите. Десният ръкав на ризата му беше изрязан, за да се вижда тежката гривна от желязо и смътно блещукащите жар-камъни. Вайкъри също беше изцяло в сиво, но без копчета — ризата му беше разтворена почти до колана и над тъмните косми на гърдите му висеше нефритен медальон на желязна верига.