Новодошлият, непознатият, първи се обърна към Дърк. Беше с гръб към вратата, но се обърна, когато другите вдигнаха очи, и се намръщи. По-висок с цяла глава от Вайкъри и Янацек, мъжът се извисяваше над Дърк дори от разстояние няколко метра. Кожата му беше кафява, много тъмна на фона на млечнобелия костюм, който носеше под гънките на виолетова полупелерина. Сива коса, прошарена с бяло, падаше до широките му рамене, а очите му — късчета обсидиан, набити в кафяво лице със сто бръчки и бръчици — не бяха дружелюбни. Нито гласът му. Изгледа бързо Дърк и след това каза тихо и ясно:
— Излез.
— Какво?
Не можеше да има по-глупав отговор от този, помисли Дърк още докато го казваше, но нищо друго не му дойде наум.
— Казах: излез — повтори великанът в бялото. Също като на Вайкъри, двете му ръце под лактите бяха голи, за да се виждат гривните, почти близначни, от нефрит и сребро на лявата му ръка и желязо и огън на дясната. Но фигурите и инкрустациите на непознатия бяха много различни. Единственото, което бе съвсем същото, беше пистолетът на бедрото му.
Вайкъри скръсти ръце, също като Янацек.
— Това е моето място, Лоримаар висш-Брайт. Нямате право да сте груб с тези, които идват по моя покана.
— Покана, каквато вие самият нямате, Брайт — добави Янацек със злъчна усмивка.
Вайкъри погледна своя тейн и кимна, рязко и енергично. Не. Но за какво, учуди се Дърк.
— Дойдох при вас с най-висш повод за недоволство, Джаантъни висш-Айрънджейд, с най-сериозна тема за разговор — изръмжа каваларът с белия костюм. — Трябва ли да преговаряме пред един другоземец? — Погледна отново Дърк, все така намръщен. — Лъжечовек, доколкото знам.
Гласът на Вайкъри беше сдържан, но непреклонен:
— Приключихме с преговорите, приятелю. Казах ти отговора си. Моята бетейн има моята закрила, и кимдисът, и този мъж също. — Посочи Дърк с махване с ръка, после отново скръсти ръце. — И ако вземеш някого от тези, то приготви се да вземеш мен.
Янацек се усмихна.
— И не е лъжечовек при това — каза мършавият червенобрад кавалар. — Това е Дърк т’Лариен, корариел на Айрънджейд, все едно дали ти харесва, или не. — Янацек се извърна съвсем леко към Дърк и посочи непознатия в бяло. — Т’Лариен, това е Лоримаар Релн Уинтърфокс висш-Брайт Аркелор.
— Наш съсед — проговори за първи път Гуен от дивана. — Той също живее в Лартейн.
— Далече от вас, Айрънджейд — каза другият кавалар. Мръщенето бе набраздило дълбоко лицето му, а черните му очи се местеха от един към друг, пълни със студена ярост, преди да се спрат на Вайкъри. — Ти си по-млад от мен, Джаантъни висш-Айрънджейд, и твоят тейн е още по-млад, и драгововолно не бих се изправил срещу теб и твоите в дуел. Но все пак кодексът има своите изисквания и ти го знаеш, и аз, и никой от двама ни не би трябвало да прекрачва границата. Вие младите висшеобвързани често пренапрягате тази черта, чувствам, а висшеобвързаните от Айрънджейд най-много от всички и…
— И аз най-много от висшеобвързаните на Айрънджейд — довърши вместо него Вайкъри.
Аркелор поклати глава.
— Някога, когато бях едва току-що отбито от кърма дете в крепостите на Брайт, беше дуел само за прекъсване на друг, както ти направи с мен. Свършиха старите дни, наистина. Мъжете на Висок Кавалаан омекват пред очите ми.
— Мислиш, че сме меки ли? — попито кротко Вайкъри.
— Да, и не, висш-Айрънджейд. Ти си странен. Имаш твърдост, която никой не може да отрече, и това е добре, но Авалон ти е придал вонята на лъжечовек, докоснал те е със слабото и глупавото. Не ми харесва твоята бетейн-кучка и не ми харесват твоите „приятели“. Де да бях по-млад. Щях да дойда при тебе в гняв и да те науча отново на старите мъдрости на крепостта, нещата, които забравяш така лесно.
— Призоваваш ли ни на дуел? — попита Янацек. — Говориш силно.
Вайкъри вдигна ръце и махна небрежно.
— Не, Гарс. Лоримаар висш-Брайт не ни призовава на дуел. Нали, приятелю висшеобвързан?
Аркелор изчака няколко мига, преди да отговори.
— Не. Не, Джаантъни висш-Айрънджейд, нямах намерение да обидя.
— И не сме обидени — отвърна с усмивка Вайкъри.
Висшеобвързаният Брайт не се усмихна.
— Добра сполука — рече той с неохота. Тръгна към вратата с дълги крачки, спря се едва колкото да позволи на Дърк да отстъпи бързо встрани, след това продължи навън и към стълбите за покрива. Вратата се затвори зад него.