— Добре — отвърна Дърк, макар и не особено въодушевено.
Качиха се на покрива. Небесните скутери все още си лежаха там, където ги бяха захвърлили предния ден. Дърк се наведе и ги вдигна, но Гуен ги взе от ръцете му и ги метна отзад във въздушната кола. После взе полетните ботуши и контролните устройства и прибра и тях.
— Никакви скутери днес. Ще пътуваме надалече.
Дърк кимна и двамата се качиха на предната седалка. Заради небето на Ворлорн Дърк имаше чувството, че се прибира от експедиция, вместо да се отправя на такава.
Вятърът запищя диво около въздушната кола и Дърк взе лоста за малко, за да може Гуен да върже дългата си черна коса. Неговата сиво-кафява грива се вееше в безумни гърчове, докато се стрелкаха в небето.
Прехвърлиха планините и Гуен подкара на юг. Ведрата Обща мера с нейните полегати тревисти хълмове и лъкатушещи реки се просна вдясно от тях. Далече вляво се виждаха джунглите. Опустошените от удушвачи райони се открояваха отдалече — жълти ракови образувания в по-тъмното зелено.
Почти час пътуваха в пълно мълчание. Дърк напразно се опитваше да се ориентира какво точно става. Накрая Гуен го погледна с усмивка и каза:
— Обичам да летя с въздушна кола. Дори с тази. Кара ме да се чувствам свободна и чиста, откъсната от всички проблеми там долу. Знаеш какво имам предвид, нали?
Дърк кимна.
— Да. Не си първата, която го казва. Много хора се чувстват така. Аз също.
— Да — отвърна тя. — Често те взимах на полети, помниш ли? На Авалон. Летях часове и часове, от зори до мрак онзи път, а ти просто седеше, провесил ръка през прозореца, загледан някъде далече с онова твое сънено изражение… — Усмихна се отново.
Помнеше. Онези разходки бяха наистина невероятни. Не говореха много, просто се споглеждаха от време на време и всеки път, когато погледите им се срещнеха, се усмихваха широко. Беше неизбежно. Колкото и да се мръщеше, усмивката винаги идваше. Но сега всичко това изглеждаше ужасно далечно и изгубено.
— Защо се сети за това? — попита той.
— Ти ме подсети — отвърна тя и махна с ръка. — Седиш отпуснат, с ръка през борда. Ах, Дърк! Мамиш, знаеш ли? Мисля, че го правиш нарочно, за да ме накараш да си помисля за Авалон и да се усмихна, и да ми се прииска да те прегърна. Ба!
И двамата се засмяха.
И Дърк, почти без да мисли, я прегърна. Тя го погледна за миг, после сви леко рамене и мръщенето ѝ се стопи в примирена въздишка, и накрая в неохотна усмивка. Не се отдръпна обаче.
Летяха към градовете.
Градът на утрото бе мека пастелна гледка сред широка зелена долина. Гуен приземи колата в центъра на един от терасираните му площади и двамата повървяха около час по широките булеварди. Беше прелестен град, изваян от розов мрамор с деликатни жилки и от бял камък. Улиците, бяха широки, зданията — ниски и привидно крехки структури от лъскаво дърво и цветно стъкло. Навсякъде имаше малки паркове и широки алеи, и навсякъде — изкуство: статуи, картини, стенописи покрай тротоарите и по фасадите на сградите, алпийски градини и живи дървесни скулптури.
Но сега парковете бяха запуснати и обрасли, синьозелената трева беше подивяла. Черни лози бяха плъзнали като змии през тротоарите, а по-жизнените дървесни скулптури бяха разкривени в гротескни форми, каквито оформителите им не бяха и сънували.
Мудно течаща синя река раздвояваше и разчетворяваше града, лъкатушеше в курс толкова усукан и извит, колкото улиците покрай бреговете ѝ. Гуен и Дърк поседяха малко до водата под сянката на декоративно дървено мостче и погледаха отражението на Дебелия Сатана, потекло червено и унило по водата. И докато седяха, тя му разказа как е бил градът преди, в дните на Фестивала, преди някой от тях да е дошъл на Ворлорн. Хората на Кимдис го бяха построили, каза му, и го бяха нарекли Дванайсетия сън.
Навярно градът сънуваше сега. В такъв случай беше последният му сън. Сводестите му коридори отекваха празни, градините му бяха мрачни джунгли, скоро щяха да се превърнат в гробища. Там, където смях някога бе изпълвал улиците, сега единственият звук беше тихото шумолене на мъртви листа, понесени от вятъра. Ако Лартейн беше умиращ град, помисли Дърк, докато седеше под мостчето, то Дванайсети сън беше мъртъв.
— Тук Аркин искаше да устроим базата си за операции — каза Гуен. — Ние обаче му се противопоставихме. Щом щяхме да работим заедно, ясно беше, че трябва да живеем в един и същи град, и Аркин искаше това да е Дванайсети сън. Не се съгласих и не знам дали той изобщо ми е простил. Ако каваларите са построили Лартейн като крепост, то кимдисите са изваяли своя град като произведение на изкуството. Разбирам, че навремето е бил дори още по-красив. Разглобили са най-добрите сгради и са прибрали най-изящните скулптури от площадите, когато Фестивалът свършил.