— И ти гласува за Лартейн? — попита Дърк. — Да живеете там?
Тя поклати глава. Косата ѝ, вече развързана, леко се люшна и го докосна закачливо.
— Не — каза Гуен. — Джаан го поиска, и Гарс. Аз… е, всъщност не гласувах за Дванайсети сън. Изобщо нямаше да мога да живея тук. Миризмата на развала е твърде силна. Съгласна съм с Кийтс, знаеш ли. Нищо не е толкова скръбно, колкото смъртта на красотата. Тук е имало повече красота, отколкото дори в Лартейн, макар че Джаан би заръмжал, ако ме чуе да казвам това. Тъй че това е по-тъжното място. Освен това в Лартейн има поне някаква компания, та дори да е само Лоримаар с неговите убийци. Тук не е останал никой освен призраци.
Дърк се загледа над водата: голямото червено слънце, изцедено и впримчено, подскачаше тайнствено нагоре-надолу в бавния шепот на вълните. Можеше почти да види призраците, за които говореше Гуен, привидения, струпани от двете страни на реката и пеещи скръбната си песен за отдавна изгубени неща. И друг един също така, само негов призрак: един лодкар на Браке, подкарал баржата си надолу по реката, бута с дългия черен прът. За Дърк идваше онзи лодкар, идваше и идваше. А черната баржа, която караше, беше ниско във водата и много пълна с празнота.
Тъй че той стана и дръпна и Гуен, без да каже нищо, освен че иска да се махнат. И избягаха от призраците, отново на терасата, където чакаше сивата въздушна кола.
Колата отново ги понесе нагоре, за втора пауза от вятър, небе и тих размисъл. Гуен пък ги понесе по-далече на юг и след това на изток, а Дърк гледаше и седеше умислен, и мълчеше, а тя на моменти хвърляше поглед към него и, винаги неволно, се усмихваше.
Накрая стигнаха до морето.
Градът на следобеда бе построен по брега на нащърбен залив и тъмнозелени вълни се пенеха и разбиваха в гниещи кейове. Нарекли го Мускел Крайморски, каза Гуен, щом закръжиха над него в спускащи се спирали. Въпреки че беше издигнат с другите градове на Ворлорн, излъчваше усещане за древност. Улиците на Мускел бяха като змии с прекършени гръбнаци, криволичещи калдъръми между наклонени кули от многоцветни тухли. Беше тухлен град. Сини тухли, червени тухли, жълти, зелени, оранжеви, тухли боядисани и нашарени, и изпъстрени, тухли лепнати една за друга с хоросан, черен като обсидиан или червен като Сатаната горе, набити заедно в безумни, несъвместими шарки и фигури. Още по-пищни бяха боядисаните платнени сенници на търговските щандове, които все още се редяха от двете страни на криволичещите улици и клечаха самотни на изоставените дървени кейове.
Кацнаха на кей, който изглеждаше по-здрав от останалите, послушаха грохота на вълните и след това закрачиха навътре в града. Всичко празно… всичко — прах. Улиците бяха пометени от вятъра и пусти, куполите и луковичните кули — запуснати, а тлъстото червено слънце горе отмиваше веселите някога цветове. Тухлите се ронеха. Прах имаше навсякъде, многоцветен и давещ. Мускел не беше добре построен град, а сега бе също толкова мъртъв, колкото и Дванайсети сън.
— Примитивно е — каза Дърк сред развалините. Стояха на кръстовището на две улички, където имаше изкопан кладенец, иззидан горе с камък. Долу лъщеше тъмна вода. — Цялото усещане е за предкосмическа ера, а знаците указват същото за културата. Браке е като това, но не чак до тази степен. Имат малко от старата технология, парчета и късчета, които не са били забранени от религията. Мускел изглежда все едно тук не е имало нищо.
Тя кимна. Ръката ѝ леко пробяга по ръба на кладенеца и помете прах и камъчета надолу в тъмното. Нефрит и сребро проблеснаха мътночервено на лявата ѝ ръка, привлякоха погледа на Дърк и го накараха да потръпне и отново да се зачуди. Какво беше това? Робска дамга или знак за любов, какво? Но потисна тази мисъл, нямаше желание да задълбава в това точно сега.
— Хората, които са построили Мускел, са имали много малко — каза тя. — Дошли са от Забравената колония, понякога наричана Леделанд от другите външнопланетяни, и винаги наричана Земя от собствените ѝ хора. На Висок Кавалаан обитателите ѝ били наричани Изгубения народ. Кои са те, как са стигнали до своя свят, откъде са дошли… — Усмихна се и сви рамене. — Никой не знае. Тук са били преди каваларите обаче и вероятно преди „Мао Дзъдун“, за който историята свидетелства, че е първият човешки междузвезден кораб, прехвърлил Булото на Изкусителя. Традиционните кавалари са убедени, че всички от Изгубения народ са лъжечовеци и хрангански демони, но те са доказали, че могат да се съешават с други човешки породи от по-добре познати светове. Но преди всичко Забравената колония е самотен свят без особен интерес към останалото пространство. Имат култура от бронзовата епоха, главно рибари, и живеят сами за себе си.