В корпуса на града имаше тъмни хоризонтални резки — пристани за въздушни съдове, всеки на десет нива от предишния. Дърк се прицели в един и когато го достигна, черната резка лумна с ярка светлина. Отворът беше поне десет метра висок. Нямаше никакъв проблем да кацне на просторната площадка на стотното ниво.
Щом слязоха, дълбок басов глас заговори незнайно откъде:
— Добре дошли. Аз съм Гласът на Предизвикателство. Мога ли да ви бъда полезен?
Дърк погледна Гуен, а тя се засмя.
— Градският мозък — обясни му. — Свръхкомпютър. Казах ти, че градът все още живее.
— Мога ли да ви бъда полезен? — повтори Гласът. Идваше от стените.
— Може би — отвърна Дърк колебливо. — Мисля, че може би сме гладни. Можеш ли да ни нахраниш?
Гласът не отговори, но един стенен панел на няколко метра от тях се хлъзна настрани, безшумен транспортен съд се затъркаля напред и спря пред тях. Настаниха се в него и колата излезе през друга покорно отдръпнала се стена.
Понесоха се на меките издути като балон гуми по безукорно бели коридори покрай безброй редове номерирани врати, а около тях свиреше тиха успокояваща музика. Дърк забеляза, че белите светлини са в рязък контраст с мрачното сиво-кафяво небе на Ворлорн, и след миг коридорите станаха меко, приглушено сини.
Колата с издутите гуми ги откара в ресторант и робосервитьор, който говореше досущ като Гласа, им предложи меню и списъци с вина. Изборът беше богат: не беше ограничен до кухнята на см-Емерел, нито дори до външните светове, а включваше прочути блюда и марки вина от всички разпръснати светове на човешкото пространство, включително няколко, за които Дърк изобщо не беше чувал. Всяко блюдо си имаше своя свят на произход, отпечатан с дребен шрифт на менюто. Дълго се двоумиха над избора си. Накрая Дърк си избра пясъчен дракон, печен в масло, от Света на Джеймисън, а Гуен поръча син хайвер в сирене от Стар Посейдон.
Решиха да поръчат бяло вино. Роботът го донесе замразено в леден куб, който трябваше да разтроши, за да го извади, но по някакъв начин то все още беше течно и идеално охладено.
Точно това е начинът, по който трябва да се сервира — обясни Гласът.
Вечерята бе сервирана на затоплени блюда от сребро и кост. Дърк извади ноктест крак от предястието си, обели черупката и опита бялото плувнало в масло месо.
— Това е невероятно — каза той и кимна към блюдото си. — Живял съм доста време на Света на Джеймисън и джеймитата наистина обичат прясно опечен пясъчен дракон. Това не отстъпва на нищо, което съм опитвал. Замразено? Замразено и докарано тук? По дяволите, на емерелите сигурно им е трябвал цял флот, за да докарат толкова храна.
— Не замразено — последва отговорът. Не беше Гуен, макар че тя го гледаше с объркана усмивка. Отговори му Гласът. — Преди Фестивала търговският кораб „Блу Плейт Спешъл“ от см-Емерел посети толкова светове, колкото можа да достигне, и събра и съхрани мостри на най-добрите им хранителни продукти. Пътешествието, планирано от дълго време, отне около четирийсет и три стандартни години, под командването на четирима капитани и също толкова екипажи. Накрая корабът дойде на Ворлорн, а в кухните и биорезервоарите на Предизвикателство събраните мостри бяха клонирани и реклонирани, за да се хранят множествата посетители. Така бяха размножени рибите и хлябът, не от лъжепророк, а от учените на см-Емерел.
— Звучи много самодоволно — изкикоти се Гуен.
— Звучи като нагласена реч — каза Дърк.
После сви рамене и се зае отново с вечерята си, също като Гуен. Хранеха се сами, освен робосервитьора и Гласа, в центъра на ресторанта, построен да побира стотици. Около тях, празни и безупречни, други маси чакаха безмълвно с тъмночервените си покривки и лъскави сребърни прибори. Клиентите си бяха заминали преди много години. Но Гласът и градът имаха безкрайно търпение.
След това, над кафето (черно и гъсто, със сметана и подправки, смес от Авалон на милия спомен), Дърк се почувства размекнат и отпуснат, може би по-спокоен от всякога, откакто бе дошъл на Ворлорн. Джаан Вайкъри и гривната от нефрит и сребро — лъщеше тъмна и красива в смътните светлини на ресторанта, изящно изваяна и при все това странно изцедена от заплаха и смисъл — някак си бяха изгубили важност сега, когато отново бе насаме с Гуен. Тя седеше срещу него, отпиваше от малката чашка китайски порцелан, усмихваше се с далечната си сънена усмивка и изглеждаше много достижима, също като Джени, която бе познавал и обичал някога, дамата от неговия шепнещ камък.