— Хубаво е — отрони той. Имаше предвид всичко.
А Гуен кимна в отговор.
— Хубаво е — съгласи се с усмивка и Дърк закопня за нея, Гуенивир с големите зелени очи и безкрайната черна коса, тази, която го беше обичала, неговата изгубена душа.
Наведе се и се взря в чашата си. Нямаше никакви знамения в кафето. Трябваше да поговори с нея.
— Всичко беше хубаво тази вечер — каза той. — Като Авалон.
Когато тя промърмори отново в съгласие, Дърк продължи:
— Останало ли е нещо, Гуен?
Тя го изгледа сдържано и отпи от кафето си.
— Въпросът не е честен, Дърк, знаеш го. Винаги има нещо останало. Ако онова, което си имал, е било истинско. Ако не… ами, все едно е. Но ако е било истинско, тогава нещо… бучка любов, чаша омраза, отчаяние, обида, страст. Каквото и да е. Но нещо.
— Не знам — отрони с въздишка Дърк т’Лариен. Беше забил поглед в чашата. — Може би ти си единствената реалност, която съм имал.
— Тъжно.
— Да. Предполагам. — Вдигна очи. — Много ми е останало, Гуен. Любов, омраза, обида, всичко това. Както ти каза. Страст. — И се засмя.
Тя само се усмихна.
— Тъжно — повтори Гуен.
— А ти? Нещо, Гуен?
— Да. Не мога да го отрека. Нещо. И расте.
— Любов?
— Упорит си — каза тя тихо и остави чашката си. Робосервитьорът до лакътя ѝ я напълни отново, вече и със сметана. — Помолих те да не настояваш.
— Трябва — отвърна той. — Достатъчно трудно е да съм близо до теб и да говорим за Ворлорн или за каваларските обичаи, та даже и за ловци. Не за това искам да говорим!
— Знам. Двама стари любовници стоят заедно и си говорят. Обичайна ситуация и обичайно напрежение. И двамата ги е страх, не знаят дали да открехнат отново стари врати, не знаят дали другият иска да събудят отново онези задрямали мисли, или да ги изоставят. Всеки път, когато помисля нещо за Авалон и почти го изричам, се чудя: иска ли той да говоря за това, или се моли да не го кажа?
— Предполагам, че зависи от това, което се каниш да кажеш. Веднъж опитах да започна всичко отново. Помниш ли? Точно след това. Изпратих ти моя шепнещ камък. Ти така и не отговори, така и не дойде.
Гласът му беше спокоен, със смътна нотка на укор и съжаление, но не и гняв. Някак си бе изгубил гнева, поне засега.
— Помисли ли изобщо защо? — каза Гуен. — Получих камъка и плаках. Все още бях сама тогава, още не бях срещнала Джаан и ужасно имах нужда от някого. Щях да се върна при тебе, ако ме беше повикал.
— Повиках те. Ти не дойде.
Тъжна усмивка.
— Ах, Дърк. Шепнещият камък дойде в една малка кутийка със залепена бележка на нея. „Моля те — казваше бележката, — върни се при мен веднага. Имам нужда от теб, Джени“. Това казваше. Плаках и плаках. Само да беше написал „Гуен“, само да беше обичал Гуен, мен. Но не, винаги беше Джени, дори след това, дори тогава.
Дърк си спомни и потрепери.
— Да — призна след кратко мълчание. — Май така написах. Съжалявам. Изобщо не разбирах. Но вече разбирам. Твърде късно ли е?
— Казах го. В горите. Твърде късно е, Дърк, всичко е мъртво. Ще ни нараниш, ако настояваш.
— Всичко е мъртво? Каза, че нещо е останало, и расте. Току-що го каза. Вземи решение, Гуен. Не искам да те нараня, нито себе си. Но искам…
— Знам какво искаш. Не може да стане. Свършило е.
— Защо? — попита той. Посочи гривната ѝ над масата. — Заради това? Нефрит и сребро завинаги? Това ли е?
— Може би — отвърна тя. Гласът ѝ потрепери колебливо. — Не знам. Ние… тоест аз…
Дърк помнеше всичко, което му беше казал Руарк.
— Знам, че не е лесно да говорим за това — каза предпазливо. — И обещах да изчакам. Но някои неща не може да чакат. Каза, че Джаан е твоят съпруг, нали? Какво е Гарс? Какво означава бетейн?
— Държанка — отвърна тя. — Но ти не разбираш. Джаан е различен от другите кавалари, по-силен е, по-разумен и по-благопристоен. Той променя някои неща, сам той. Старите връзки, на бетейн към висшеобвързан, нашите връзки не са такива. Джаан не вярва в това, не повече отколкото вярва в лова на лъжечовеци.
— Той вярва във Висок Кавалаан — каза Дърк. — И в кодекса на дуела. Може би е нетипичен, но все пак е кавал ар.