— Но въпреки всичко има и други моменти. — Тя въздъхна. — Примирия, малки прекратявания на огъня в нашата никога несвършваща война, времена на изненадваща топлина и съпричастие. Много от тях нощем. Винаги ме стъписват, когато дойдат. Твърде напрегнати са. Веднъж, ако искаш ми вярвай, казах на Гарс, че го обичам. Той ми се изсмя. Каза ми гръмко, че не ме обича, че по-скоро съм кро-бетейн за него и че се отнася с мен така, както е длъжен да се отнася с мен от връзката, съществуваща между нас. Това беше последният път, когато за малко щях да се разплача. Борих се и се борих, и спечелих. Не заплаках. Само му извиках нещо и избягах в коридора. Живеехме под земята, нали разбираш. Всички на Висок Кавалаан живеят под земята. Не носех много по себе си, освен гривната си, и затичах като полудяла, и накрая онзи мъж се опита да ме спре — пиян, идиот, слепец, който не можа да види нефрита и среброто, не знам. Бях толкова побесняла, че издърпах пистолета му от кобура и го ударих през лицето с него, първия път, в който изобщо удрях човешко същество от яд, и точно тогава Джаан и Гарс дойдоха. Джаан изглеждаше спокоен, но беше много разтревожен. Гарс беше почти доволен и гореше от желание за бой. Все едно мъжът, когото надвих, не беше достатъчно оскърбен, та Гарс трябваше да ми каже, че трябвало да събера зъбите, които съм му избила, и да му ги върна, че вече съм си взела достатъчно. Имаха късмет, че избегнаха дуел заради този коментар.
— Как по дяволите изобщо си се въвлякла в такава ситуация, Гуен? — попита Дърк. Мъчеше се да задържи гласа си спокоен. Беше ѝ ядосан, болеше го заради нея и все пак, странно — или може би не толкова странно, — чувстваше се въодушевен. Всичко беше истина, всичко, което Руарк му беше казал. Кимдисът ѝ беше добър приятел и неин довереник. Нищо чудно, че го беше повикала. Животът ѝ беше окаян, беше робиня, а той можеше да оправи това, той. — Трябва да си имала някаква идея как би могло да бъде.
Тя сви рамене.
— Излъгах се — каза. — И позволих на Джаан да ме излъже, макар да мисля, че искрено вярва във всички мили лъжи, които ми казва. Ако трябваше да го направя отново… Но не. Бях готова за него, Дърк, имах нужда от него и го обичах. А той нямаше за мен желязо и огън. Вече го беше дал, така че ми даде нефрит и сребро и аз го взех просто за да съм близо до него, само с най-смътната представа какво означава. Бях те загубила скоро преди това. Не исках и Джаан да си замине. Тъй че си сложих хубавата гривничка и казах много високо: „Аз съм повече от бетейн“, сякаш това променяше нещо. Дай име на нещо и то някак си започва да бъде такова. За Гарс аз съм бетейн на Джаан и негова кро-бетейн, и толкова. Имената определят връзките и задълженията. Какво повече би могло изобщо да има? За всеки друг кавалар е същото. Когато се опитам да израсна, да прекрача извън името, Гарс ми крещи: „Бетейн!“. Джаан е различен, само Джаан, и понякога неволно започвам да се чудя какво наистина изпитва той.
Ръцете ѝ се вдигнаха от покривката и се свиха в два малки юмрука, един до друг.
— Същото проклето нещо, Дърк. Ти искаше да ме превърнеш в Джени и аз се спасих, като отхвърлих името. Но като глупачка взех нефрита и среброто и сега съм държанка, и всички отричания, които мога да изрека, няма да променят това. Същото проклето нещо!