Гласът ѝ беше рязък, юмруците — стиснати толкова здраво, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.
— Можем да го променим — каза бързо Дърк. — Върни се при мен.
Прозвуча нелепо, изпълнено с надежда, отчайващо, триумфално, загрижено. Тонът му беше всичко наведнъж.
Отначало Гуен не отговори. Пръст по пръст, много бавно, разтвори юмруците си и зяпна навъсено дланите си тежко задъхана, и ги заобръща, все едно бяха някакви странни артефакти, поставени пред нея за оглед. След това ги опря на масата, избута се и се изправи.
— Защо? — каза тя. Хладната сдържаност се беше върнала в гласа ѝ. — Защо, Дърк? За да можеш да ме направиш Джени отново? За това ли? Защото те обичах някога, защото може би нещо е останало?
— Да! В смисъл не. Не мога да го обясня. — Той също се надигна.
Гуен се усмихна.
— А, но аз и Джаан обичах някога, по-наскоро от теб. И с него вече имам други връзки, всичките задължения на нефрита и среброто. С тебе… ами, само спомени, Дърк.
След като той не отговори — стоеше и чакаше — Гуен закрачи към вратата. Дърк я последва.
Робосервитьорът ги пресрещна и прегради пътя им, лицето му — безизразен метален овоид.
— Платете — каза роботът. — Искам номера на Фестивалните ви сметки.
Гуен се намръщи.
— Фактура Лартейн, Айрънджейд 797-742-677. Регистрирай двете ястия на този номер.
— Регистрирано — каза роботът и се отдръпна от пътя им. Ресторантът зад тях помръкна.
Гласът бе приготвил колата им за тръгване. Гуен му каза да ги върне на площадката и подкара през коридорите, които изведнъж се окъпаха в ярки цветове и весела музика.
— Проклетият компютър регистрира напрежение в гласовете ни — каза тя малко ядосано. — Сега се опитва да ни ободри.
— Не се справя много добре — отвърна Дърк, но се усмихна, докато го казваше. — Благодаря ти за яденето. Обърнах стандартите си във фестивална валута преди да пристигна, но не излезе много, опасявам се.
— Айрънджейд не са бедни — каза Гуен. — А и все едно, на Ворлорн няма много за плащане.
— Хм. Да. Изобщо не мислех, че ще има, поне досега.
— Фестивално програмиране — каза Гуен. — Това е единственият град, който все още работи така. Всички други са изключени. Веднъж в годината см-Емерел праща човек, който да прибере всички плащания от банките. Макар че скоро ще се стигне до момента, в който пътуването ще струва повече, отколкото ще вземе.
— Изненадан съм, че още не е.
— Глас! — каза тя. — Колко души живеят днес в Предизвикателство?
Стените отвърнаха:
— Понастоящем имам триста и девет постоянни жители и четирийсет и двама гости, включително вас. Бихте могли, ако пожелаете, да станете постоянни жители. Таксата е доста разумна.
— Триста и девет? — възкликна Дърк. — Къде?
— Предизвикателство е построен да побира двайсет милиона — каза Гуен. — Трудно можеш да очакваш да се натъкнеш на тях, но са тук. В другите градове също, макар и не толкова много като в Предизвикателство. Живеенето е най-лесно тук. Умирането също ще е, ако висшеобвързаните на Брайт изобщо се сетят да тръгнат на лов в градовете вместо в пустошта. Това винаги е бил най-големият страх на Джаан.
— Кои са те? — попита Дърк, обзет от любопитство. — Как живеят? Изобщо не разбирам. Предизвикателство не разхищава ли ужасно много всеки ден?
— Да. Загуба на енергия, разхитена, пропиляна. Но точно това е смисълът на Предизвикателство и на Лартейн, и на целия Фестивал. Разхищение, предизвикателно харчене, за да докаже, че Предела е богат и силен, разхищаване в грандиозен мащаб, какъвто човечеството никога не е познавало преди, цяла планета формирана и направена пригодна за живот, а след това изоставена. Разбираш ли? Колкото до Предизвикателство, честно казано, животът му сега е въртене на празни обороти. Самозахранва се от ядрени реактори и изхвърля енергията във фойерверки, които никой не вижда. Жъне тонове храна всеки ден с огромните си земеделски съоръжения, но никой не яде освен шепа хора — отшелници, религиозни фанатици, изгубени и подивели деца, каквато утайка е останала от Фестивала. Все още изпраща лодка до Мускел всеки ден, за да натовари риба. Изобщо няма никаква риба, разбира се.
— Гласът не пренаписва ли програмата?
— А, това е същността на проблема. Гласът е идиот, не може да мисли всъщност, не може да се самопрограмира. О, да, емерелите искаха да впечатлят хората и Гласът е голяма работа, несъмнено. Но всъщност е много примитивен в сравнение с компютрите на Академията на Авалон или с изкуствения разум на Стара Земя. Не може да мисли или да се променя добре. Прави каквото му е казано, а емерелите са му казали да продължава, да устоява на студа толкова дълго, колкото може. Ще го направи.