Погледна Дърк и добави:
— Като теб е: продължава дълго след като упоритостта му е загубила смисъл и значение, продължава да напира — за нищо — след като всичко е мъртво.
— О? Но докато всичко не умре, трябва да напираш. Това е смисълът, Гуен. Няма друг начин, нали? По-скоро се възхищавам на града, та дори да е занемарен идиот, както казваш.
Тя поклати глава.
— Не се и съмнявам.
— Има и още — каза Дърк. — Твърде бързо погребваш всичко, Гуен. Ворлорн може и да умира, но все още не е мъртъв. А ние, ами, и ние не сме длъжни да сме мъртви. Това, което каза в ресторанта, за Джаан и мен, мисля, че трябва да помислиш над това. Реши какво е останало, за мен, за него. Колко тежи тази гривна на ръката ти — посочи я — и какво име ти харесва най-много, или по-скоро кой е по-вероятно да ти даде собственото ти име. Разбираш ли? И тогава ми кажи какво е мъртво и какво е живо!
Почувства се много удовлетворен от малката си реч. Тя, естествено, можеше да разбере, че той ще се откаже от Джени и ще ѝ позволи да бъде Гуен по-лесно, отколкото Джаантъни Вайкъри може да я направи жена тейн вместо просто бетейн. Изглеждаше съвсем ясно. Но тя само го изгледа и си замълча.
Стигнаха до площадката и Гуен каза:
— Когато четиримата избирахме къде да живеем на Ворлорн, Гарс и Джаан гласуваха за Лартейн, а Аркин за Дванайсети сън. Аз не гласувах за никой от двата. Нито за Предизвикателство, въпреки всичкия живот в него. Не обичам да живея в зайчарник. Искаш да знаеш какво е мъртво и какво е живо? Ела тогава. Ще ти покажа моя град.
После отново бяха навън, Гуен стиснала устни и мълчалива зад контролния пулт, внезапният студ на нощния въздух около тях, бляскавата кула на Предизвикателство, чезнеща зад тях. Вече отново беше пълен мрак, както в нощта, когато „Трепетът на забравените врагове“ бе докарал Дърк т’Лариен на Ворлорн. Само дванайсет самотни звезди се люшкаха в небето и половината от тях бяха скрити от кипящите облаци. Всички слънца бяха залезли.
Градът на нощта беше огромен и заплетен, само с няколко разпръснати светлини, като светло бижу, поставено в мека черна плъст. Той единствен от градовете се издигаше в джунглите отвъд планинската стена и беше съвсем на място там, сред горите от удушвачи, дървета призраци и сини вдовци. Тънките му бели кули се извисяваха като привидения от мрака на леса към звездите, свързани с изящни вити мостове, които блещукаха като замръзнали паяжини. Ниски куполи стояха като самотни стражи сред плетеница от канали, чиито води улавяха светлините на кулите и рядкото мъждукане на далечните звезди, а самият град бе обкръжен от многобройни странни здания, наподобяващи тънки костеливи длани, вкопчени в небето. Дърветата, доколкото имаше дървета, бяха външнопланетни. Нямаше никаква трева, само дебели килими от смътно искрящ фосфоресцентен мъх.
И градът имаше песен.
Беше музика, каквато Дърк никога не бе чувал. Беше злокобна и дива, и почти нечовешка, извисяваше се и стихваше, и се променяше непрестанно. Беше мрачна симфония на пустотата, на беззвездни нощи и тревожни сънища. Беше съставена от стонове и шепоти, и вой, и странна ниска нота, която можеше да е само звукът на тъгата. И въпреки това беше музика.
Дърк погледна Гуен с почуда.
— Как?
Беше се заслушала, докато летяха, но въпросът му я откъсна от реещите се звуци и тя се усмихна.
— Даркдаун2 е построил този град, а дарклингите са странен народ. В планините има един зев. Техните надзиратели на делимата са накарали ветровете да духат през него. След това са построили островърхите кули, на върха на всяка има отверстие. Вятърът свири с града като с инструмент. Една и съща песен, непрекъснато. Устройствата за контрол на климата местят ветровете и с всяко изместване някои кули изсвирват нотите си, докато други замлъкват.
— Музиката — симфонията всъщност — е написана на Даркдаун преди столетия от Ламия-Байлис. Казват, че я свири компютър, като задвижва ветрените механизми. Странното е, че дарклингите никога не са използвали много компютри и са доста изостанали в технологията. Има и друга история. Всъщност легенда. Според нея Даркдаун бил свят винаги опасно близо до ръба на здравия разум и музиката на Ламия-Байлис, най-великата от всички мечтатели дарклинги, хвърлила цялата култура в лудост и отчаяние. За наказание, казват, мозъкът ѝ бил опазен жив и сега може да се намери дълбоко под планините на Ворлорн, свързан към вятърните механизми, и свири собствения си шедьовър отново и отново, вечно. — Гуен потръпна. — Или поне докато атмосферата не замръзне. Дори пазителите на климата на Даркдаун не могат да спрат това.