Дърк въздъхна.
— Разбирам — отрони той много уморено. — Аз също бих живял тук, предполагам, макар че се чудя колко ли дълго бих живял, ако го направя. Браке беше малко като това, най-смътното ехо, предимно нощем. Може би точно затова живях там. Много се бях уморил, Гуен, много. Предполагам, че се бях предал. Едно време винаги търсех… любов, приказно злато, тайните на вселената, каквото и да е. Но след като ти ме остави… не знам, всичко се обърка, стана горчиво в устата ми. А когато нещо все пак се оправеше, откривах, че е без значение, не правех разлика. Всичко беше празно. Опитвах и опитвах, но ставах само уморен, апатичен и циничен. Може би точно затова дойдох тук. Ти… ами, по-добре бях тогава, когато бях с теб. Не се бях предал в толкова много неща. Мислех, че може би, ако те намеря отново, може би ще успея да намеря и себе си отново. Не стана точно така. Не знам дали изобщо действа.
— Слушай Ламия-Байлис — каза Гуен — и нейната музика ще ти каже, че нищо не действа, че нищо не означава каквото и да било. Наистина исках да живея тук, знаеш ли. Гласувах… добре, не бях мислила преди да гласувам така, но го обсъждахме, когато кацнахме за първи път, и то просто изскочи. Уплаши ме. Може би двамата с теб все още доста си приличаме, Дърк. Аз също съм уморена. Общо взето не личи. Имам си работа, която да ме ангажира, и Аркин ми е приятел, а Джаан ме обича. Но после идвам тук… или понякога просто мисля малко повече от обичайното, и се чудя. Онова, което имам, не е достатъчно. Не е каквото исках.
Обърна се към него и хвана ръката му с две ръце.
— Да, мислила съм за теб. Мислила съм, че нещата бяха по-добри, когато с теб бяхме заедно на Авалон, и съм мислила, че може би все пак обичам теб, а не Джаан, и съм си мислила, че с теб бихме могли да върнем магията, да направим така, че всичко отново да добие смисъл. Но не виждаш ли? Не е така, Дърк, и дори цялата ти настойчивост няма да го направи така. Послушай града, послушай Крайн Ламия. Там е твоята истина. Мислиш за мен, и аз понякога мисля за теб, само защото между нас е мъртво. Само затова изглежда по-добре. Щастие вчера и щастие утре, но никога днес, Дърк. Не може да бъде, защото е само илюзия в края на краищата, а илюзиите изглеждат реални само от разстояние. Свършило е помежду ни, моя прелестна, изгубена любов, свършило е, и това е най-доброто от всичко, защото е единственото, което го прави добро.
Плачеше, сълзите бавно тръпнеха по страните ѝ. Крайн Ламия плачеше с нея, кулите ридаеха траурната си песен. Но и ѝ се надсмиваше също така, сякаш казваше: „Да, виждам скръбта ти, но скръбта няма повече смисъл от всичко останало, болката е толкова безсмислена, колкото и радостта“. Остри върхове виеха скръбно, тънки решетки стържеха в безумен смях, а далечният глух барабанен тътен продължаваше: буум, буум, буум.
Отново, по-силно този път, на Дърк му се прииска да скочи… от терасата и към светлия камък и тъмните канали долу. Зашеметяващо падане и след това — най-сетне мир. Но градът му пееше колко е глупав: „Мир? — казваше. — Няма мир в смъртта. Само нищо. Нищо. Нищо“. Барабанът, вятърът, риданията. Потрепери. Държеше ръцете на Гуен. Погледна към земята долу.
Нещо се движеше по канала. Люшкаше се, носеше се плавно, идваше право към него. Черна баржа със самотен веслар.
— Не — каза той.
Гуен примигна и повтори:
— Не?
И изведнъж думите дойдоха, думите, които другият Дърк т’Лариен щеше да е казал на своята Джени, и думите бяха в устата му, и макар вече да не беше съвсем сигурен, че може да им вярва, той ги каза докрай.
— Не! — едва не извика към града, отвръщайки с внезапния си гняв на подигравката в музиката на Крайн Ламия. — По дяволите, Гуен, всички имаме в себе си нещо от този град, да. Изпитанието е как го посрещаме. Всичко това е плашещо… — Пусна ръцете ѝ и махна към тъмнината, широкият му жест обхвана всичко. — Това, което казва той, е плашещо и още по-лош е страхът, който те обзема, когато част от теб се съгласи, когато почувстваш, че всичко това е истина, че мястото ти е тук. Но какво правиш по въпроса? Ако си слаб, пренебрегваш го. Преструваш се, че не съществува и че може би ще се махне. Залисваш се през деня с тривиални задачи и изобщо не мислиш за мрака отвън. Така му позволяваш да спечели, Гуен. Накрая то поглъща теб и всичките ти дребни неща и ти и другите глупаци се лъжете един друг нехайно и го приемате с охота. Не можеш да си такава, Гуен, не можеш! Трябва да опиташ. Ти си еколог, нали? За какво е екологията изобщо? Животът! Трябва да си на страната на живота, всичко, което си, казва така. Този град, този проклет костенобял град с неговия смъртен химн отрича всичко, в което ти вярваш, всичко, което си ти. Ако си силна, ще се изправиш срещу него и ще воюваш с него, и ще го назовеш по име. Опълчи му се.