Но щетата била нанесена. Цели крепости били заличени. Населението спаднало много под нужната численост за едно жизнено общество. А социалната структура и сексуалните роли се отклонили невъзвратимо от моногамния егалитаризъм на ранните тарански заселници. В цели поколения мъжете превишавали броя на жените десет към едно. Малки момичета преживявали цялото си детство със съзнанието, че пубертетът би могъл да означава смърт. Мрачно време. За това и Джаан Вайкъри, и Джеймис-Лайън Таал бяха единодушни.
Джеймис-Лайън пишеше, че грехът най-после подминал Висок Кавалаан, когато били безопасно затворени далече от дневна светлина, в пещерите, от които били излезли, където срамът им не можело да бъде видян. Вайкъри пишеше, че каваларските оцелели се преборили с епидемията по най-добрия възможен начин. Вече не разполагали с технологичните умения, нужни за да изградят херметични стерилизирани камери; но несъмнено слуховете за такива места се съхранили през годините и те все още се надявали, че такива места може да са защитени от болестта. Тъй че оцелелите жени били настанявани в подобни на затвори гробници дълбоко под повърхността, в най-безопасната част на крепостта, възможно най-далече от замърсения вятър, дъжд и вода. Мъжете, които някога странствали по планетата, ловували и воювали редом със своите жени, вече го правели на двойки с други мъже, и двамата в скръб по изгубените любими. За да облекчат сексуалните напрежения — и да поддържат генния кладенец по най-добрия възможен начин, ако изобщо разбирали от такива неща, — мъжете, които преживели Злочестата чума, превърнали своите жени в обща сексуална собственост. За да осигурят колкото може повече деца, ги превърнали в постоянни родилки, които прекарвали целия си живот в безопасност и в непрекъсната бременност. Крепостите, които не приложили такива мерки, не успели да оцелеят. Тези, които го направили, го предавали като културно наследство.
Появили се и други промени. Тара бил религиозен свят, отечество на Ирландско-римската реформирана католическа църква, и тежнението към моногамия умирало трудно. Шаблоните се появили в две мутирали форми. Силната емоционална привързаност, която се развивала между мъжките ловни партньори, се превърнала в основа за силна и чувствена връзка на тейн-и-тейн, докато мъжете, които желаели квазиизключителна връзка с жена, създавали бетейни, като пленявали жени от други крепости. Вождовете окуражавали такива нападения, твърдеше Джаан Вайкъри: нови жени означавало нова кръв, повече деца, по-голямо население и по този начин — по-добър шанс за оцеляване. Било немислимо някой мъж да придобие изключителна собственост над някоя ейн-кети; но мъж, който можел да доведе жена отвън, бил възнаграждаван с почести и място в съветите и, може би най-важното, със самата жена.
Тези били вероятните събития, твърдеше Вайкъри, самоочевидните истини, които довели до съвременното каваларско общество. Джеймис-Лайън Таал, странствал по повърхността на планетата много поколения по-късно, бил дотолкова дете на своята култура, че не можел да си въобрази свят, в който жени да притежават статут различен от този, който виждал. А когато бил принуден да промени представата си от фолклора, който събрал, идеята му се сторила непоносимо порочна. Така той пренаписал цялата устна литература, докато съставял своя цикъл „Демонска песен“. Преобразил Кей Айрън-Смит в страховит великан, превърнал Злочестата чума в балада за греховността на ейн-кети и като цяло създал впечатлението, че светът винаги бил така, както той го заварил. По-късни поети надграждали над основите, които той положил.
Силите, които довели до крепостното общество на Висок Кавалаан преди много време, изчезнали. Днес жените и мъжете бяха приблизително равни по численост, епидемиите бяха само мрачни легенди, повечето опасности на повърхността на планетата бяха овладени. При все това традициите на крепостите-коалиции продължаваха. Мъжете водеха дуели, изучаваха новата технология, работеха в стопанствата и фабриките и пътешестваха на каваларските междузвездни кораби, докато ейн-кети живееха в просторни спални помещения като сексуални партньорки за всички мъже в крепостта, изпълняваха трудовите повинности, каквито съветите на висшеобвързаните сметнат за безопасни и подходящи, и раждаха бебета, макар и вече по-малко. Каваларската численост на населението беше под стриктен контрол. Други жени водеха малко по-свободен живот, под закрилата на нефрита и среброто, но не много. Една бетейн трябваше да дойде в крепостта отвън, което на практика означаваше, че някой амбициозен младеж трябва да предизвика и убие висшеобвързан от друга коалиция или да изяви претенция над някоя от ейн-кети във вражеска крепост и да се изправи срещу неин защитник, избран от съвета. Вторият начин рядко се оказваше успешен: съветите на висшеобвързаните неизменно избираха най-съвършения деулист, който да защити ейн-кети. Всъщност посочването му беше изключителна чест. Мъж, който все пак успееше да спечели бетейн, незабавно получаваше висшеимената си и мястото си сред управляващите. Казваше се, че е дал на своята кети дара на двата вида кръв — кръвта на смъртта, убит враг, и кръвта на живота, нова жена. Жената се радваше на статута на нефрита и среброто, докато нейният висшеобвързан бъде убит. Ако бъдеше убит от мъж от неговата крепост, тя ставаше ейн-кети; ако убиецът беше външен, предаваше се на него.